Отмъщението на Монца

— Нямат ли край изненадите? — Ганмарк откопча горното копче на униформата си, извади кърпичка, попи кръвта от лицето си и след това изтри кръвта на Салиер от меча. — Значи е вярно. Наистина си жива.

Монца възвърна дъха си и вдигна меча на брат си.

— Вярно е, духачо.

— Винаги съм се възхищавал на красноречието ти. — Онзи, когото беше наръгала в слабините, стенеше и се влачеше към изхода. Ганмарк пристъпи внимателно около него, прибра окървавената кърпичка и закопча униформата си. От галериите се чуваше трясък и викове, но за момента бяха сами в градината. Без да се броят разпилените наоколо трупове. — Само двамата, а? Отдавна не съм се сражавал наистина, но ще се постарая да не те разочаровам.

— Не се тревожи. Смъртта ти ще е напълно задоволителна.

Той се усмихна и влажните му очи се плъзнаха към меча й.

— С лявата ли се биеш?

— Реших да ти дам някакъв шанс.

— Трябва да отвърна на такава любезност. — Той прехвърли сръчно меча в другата си ръка и зае позиция. Ще почваме ли?

Монца не беше от тези, които чакат покана. Мушна, но той беше готов, пристъпи настрани и отвърна с две замахвания, високо и ниско. Остриетата им се сблъскаха и задрънчаха, улавяйки слънчевите лъчи, проблясващи между дърветата. Безукорно лъснатите ботуши на Ганмарк се движеха по чакъла с танцьорска грация. Замахна към нея със светкавична скорост. Тя парира един, два пъти и едва успя да се извърти. Залитна, отстъпи няколко крачки, пое си дъх и застана в позиция.

„Не е добре да се бяга от врага, но понякога е за предпочитане пред алтернативата“, беше написал Фаранс.

Ганмарк пристъпи напред, блестящият връх на острието му се движеше в малки кръгчета.

— Боя се, че гардът ти е твърде ниско. Пълна си със страст, но без дисциплина е бебешка работа.

— Защо не млъкнеш и не се биеш?

— О, мога да говоря и да те кълцам едновременно. — Ганмарк нападна устремно, избута я от единия край на градината до другия. Монца парираше отчаяно, опитваше се и да нападне, но твърде рядко и без ефект.

Беше чувала, че е най-добрият фехтовач на света, и не бе трудно да го повярва, още повече че и той се биеше с лявата ръка. Много по-талантлив от най-добрата й форма, която бе стъпкана под ботуша на Гоба и размазана в пропастта под Фонтецармо. Ганмарк беше по-бърз и по-силен. Нейният шанс беше да е по-умна и по-мръсна. По-гневна.

Изпищя, финтира наляво и замахна надясно. Ганмарк отскочи назад. Монца смъкна шлема си и го хвърли към главата му. Той приклекна, но шлемът все пак го забърса по темето и го накара да изпъшка. Монца продължи атаката, но генералът се отмести и тя успя само да закачи златния еполет на рамото му. Замахна отново, но той парира, вече възвърнал стойката си.

— Хитро.

— Шибай се отзад.

— Може и да ми дойде настроението, щом те убия.

Замахна към нея и Монца пристъпи напред, вместо да отстъпва. Дръжките на мечовете им се сплетоха. Опита да го препъне, но той се мръдна встрани, без да губи баланс. Ритна го в крака и коляното му за момент поддаде. Замахна злобно, но Ганмарк отскочи и мечът й удари някакъв храст с малки зелени листенца.

— Има и по-лесни начини за подрязване на плета, ако това целиш. — Той се хвърли напред със серия от разсичания, отблъсна я по чакъла. Монца прескочи някакъв войнишки труп и се скри зад краката на статуята. Мъчеше се да измисли някакъв начин, с който да го нападне. Откопча нагръдника и го остави да падне. Срещу майстор като Ганмарк нямаше да е от полза, а тежестта му само я уморяваше.

— Нямаш ли повече номера, Муркато?

— Ще измисля нещо, копеле!

— Мисли бързо. — Мечът му се стрелна между краката на статуята и я пропусна на косъм. — Няма да спечелиш само защото си ядосана. Или защото вярваш в справедливостта. Печели по-добрият, а не по-гневният.

Престори се, че ще мине откъм огромния десен крак, но вместо това тръгна в другата посока, като прескочи отпуснатия до пиедестала труп на Салиер. Монца го усети, отби меча и замахна към главата му, без елегантност, но пък със сила. Генералът приклекна навреме. Острието на калвеса удари добре оформения прасец на Столикус и откърти парченца мрамор. Тя едва успя да удържи оръжието и отстъпи. Ръката й беше изтръпнала.

Ганмарк се намръщи и докосна пукнатината в статуята.

— Ама че вандализъм! — Скочи към нея и тя пак заотстъпва. Ботушите й се хлъзнаха по чакъла, а след това и по ливадата. Опитваше да намери някаква пролука, но Ганмарк предусещаше всичко и се справяше с майсторство и проста ефективност. Дори не се бе задъхал. Колкото повече се биеха, толкова по̀ я опознаваше и шансовете й намаляваха.

— Трябва да внимаваш с обратното замахване. Твърде е високо. Така се ограничаваш и се откриваш. — Тя замахна отново, но той отби с отегчение. — И твърде много накланяш меча надясно, когато се протягаш. — Монца мушна, Ганмарк парира и мечът му се изви около нейния. С минимално извъртане на китката той изтръгна калвеса от ръката й и го прати на пътеката. — Видя ли?