Отмъщението на Монца

Тръпката я пусна и тя падна по лице, сякаш костите й се бяха разтопили. От врата й също струеше кръв. Ботушите й продължаваха да потръпват. Ноктите дращеха пода. Севернякът издиша бавно, след което погледна Монца с усмивка. Палаво усмихване, сякаш бяха споделили някаква шега само между тях двамата, а Лангриер не бе разбрала.

— В името на мъртвите, поолекна ми. Ганмарк вече е в града, така ли?

— Аха.

— Значи ни чака работа. — Тръпката явно не обръщаше внимание на локвата кръв, която се разширяваше покрай босите му пръсти. Вдигна торбата и надникна вътре. — Това униформите ли са? Да взема да се обличам, а? Мразя да ходя на празненства с неподходящи дрехи.

Градината на Салиер не показваше признаци на предстояща гибел. Водата бълбукаше, листата шумоляха, пчели прелитаха по цветята. От дърветата се отронваха бели цветчета и падаха по окосените морави.

Коска седеше с кръстосани крака и точеше меча си. Манерката на Морвийр беше притисната към бедрото му, но не изпитваше нужда да пие. Смъртта чукаше на вратата и той беше спокоен. Любимият му момент преди бурята. Наклони глава, затвори очи и усети слънцето по лицето си. Чудеше се защо не може да се чувства така, освен ако светът наоколо не се срива.

Лекият ветрец минаваше покрай колоните и влизаше в галериите. През един прозорец се виждаше как Дружелюбния, в талинска униформа, брои всички войници от колосалната картина на Насурин, показваща Втората битка за Оприл. Коска се усмихна. Винаги опитваше да е снизходителен към слабостите на другите. Все пак и той имаше достатъчно. Половин дузина телохранители на Салиер бяха останали, дегизирани като войници на Орсо. Достатъчно лоялни, за да умрат с господаря си. Коска изсумтя и отново прокара бруса по острието. Лоялността се нареждаше заедно с честта, дисциплината и въздържаността в неразбираемите за него добродетели.

— Защо си толкова щастлив? — Дей седеше на тревата до него, с арбалет в скута, и дъвчеше долната си устна. Униформата, която носеше, сигурно беше от някой малък барабанчик, защото й седеше добре. Дори много добре. Коска се зачуди дали е странно, че го привлича красиво момиче в мъжки дрехи. Дали пък не можеше да я убеди да помогне в точенето на меча на един другар по оръжие? Прочисти гърло. Не, разбира се. Но пък нямаше лошо да си помечтае.

— Може нещо да съм сбъркан. — Коска избърса острието с пръст. — Събудих се. — Пак прокара бруса по острието. — Чака ни хубава работа. — Още веднъж. — Мир. Спокойствие. Трезвеност. — Вдигна меча към светлината и огледа проблясващата стомана. — Това са нещата, които ме ужасяват. Обратно, опасността е единственото ми спокойствие. Хапни нещо. Ще ти трябва сила.

— Нямам апетит — отвърна тя мрачно. — Никога досега не съм се изправяла пред сигурна смърт.

— Е, стига, не говори така. — Коска се изправи и отупа цветчетата от капитанските нашивки на униформата си. — Ако съм научил нещо от отчаяните ситуации, то е, че смъртта никога не е сигурна… а само крайно вероятна.

— Много вдъхновяващи думи.

— Ами старая се. — Коска прибра меча си, вдигна калвеса на Монца и тръгна към статуята на Воина. Херцог Салиер стоеше в сянката, готов за благородна смърт, в снежнобяла униформа със златни еполети.

— Как се стигна дотук? — мърмореше си той. Същият въпрос, който си задаваше Коска, докато се наливаше с евтино вино. Когато се събудеше пред прага на непозната къща. Когато извършваше поредното зле платено насилие. — Как се стигна дотук?

— Подценихте отровната амбиция на Орсо и безскрупулната компетентност на Муркато. Не се упреквайте толкова, всички го направихме.

Салиер погледна настрани.

— Въпросът беше риторичен. Но си прав, разбира се. Явно бях арогантен и наказанието ще е сурово. Смъртно. Но кой да очаква, че някаква млада жена ще започне да печели победа след победа? Как се смях, когато я направи своя заместничка, Коска. Как всички се смяхме, когато Орсо й даде командването. Вече планирахме триумфа и как да си разделим земите му. А после смехът ни се превърна в плач, а?

— Често се случва.

— Това я прави велик воин, а мен слаб. Но пък аз никога не съм искал да съм воин. Щях да съм безмерно щастлив като обикновен херцог.

— Но сега сте нищо, както и аз. Такъв е животът.

— Време е за едно последно представление.

— И за двама ни.

Херцогът се ухили.

— Двойка умиращи лебеди, а, Коска?

— По-скоро стари пуяци. Защо не бягате, ваше превъзходителство?

— Признавам, че и аз се чудя. Май от гордост. Цял живот съм бил Велик херцог на Визерин и настоявам да умра такъв. Отказвам да съм дебелият господин Салиер, някога важна клечка.

— Гордост, а? Не бих казал, че това чувство ми е познато.

— Тогава защо не бягаш, Коска?

— Ами… — Защо не бягаше? Да стане просто господин Коска, някога важна клечка, който винаги е мислил само за собствената си кожа? Глупава любов? Откачена храброст? Стари дългове? Или за да може милостивата смърт да го отърве от бъдещ срам? — Вижте! — Той посочи към портата. — Само да си помислим за нея и се появява.