Отмъщението на Монца

— Костааааан? — Офицерът бавно замахна и Коска отстъпи и го остави да се върти в кръг. Младежът падна, после се изправи. Кръвта се процеждаше през малката рана до носа. Окото над нея потрепваше, лицето му вече почваше да посивява.

— Ти… шшш…

— Моля?

Офицерът вдигна меч и нападна. Нападна стената. Удари се в картината с къпещото се момиче и сряза платното. След това залитна назад и я събори върху себе си. Единият му ботуш се подаваше под резбованата рамка. Не помръдна повече.

— Късметлийско копеле — прошепна Коска. Да умре под гола жена. Това си беше негова стара мечта.

Раната в рамото на Монца пареше. Тази на лявата й длан гореше още по-лошо. Пръстите й бяха лепкави от кръв. Не можеше да стисне юмрук, камо ли да хване меч. Нямаше избор. Смъкна ръкавицата от десницата си със зъби и стисна дръжката на калвеса. Потрошените кости на пръстите й се размърдаха, но кутрето продължаваше да стърчи настрани.

— А. Минаваме с дясната ли? — Ганмарк подхвърли меча си във въздуха и го хвана с ловкостта на цирков артист. — Винаги съм се възхищавал на устрема ти, дори да не е насочен в правилна посока. И сега ще отмъщаваш ли?

— Ще отмъщавам — озъби се тя.

— Отмъщение. Каква полза, дори да успееш? Цялото това влагане на усилия, пари, болка, кръв — за какво? Кой има полза от това? — Тъжните му очи я гледаха как бавно се надига. — Не и жертвите. Те си изгниват. Не и тези, на които се отмъщава. И те са трупове. И какво, остават отмъщаващите? Мислиш ли, че спят по-спокойно, след като натрупат убийство след убийство? Като посеят кървавите семена на стотици нови отмъщения? — Тя се олюля; мъчеше се да измисли начин да го убие. — Предполагам, че всички онези трупове в Уестпорт са твоя работа? Убийствата в „Кардоти“, като пропорционално продължение?

— Направих каквото трябваше!

— А, каквото трябваше. Любимото извинение за безброй извършени злини. — Той затанцува около нея. Мечовете им се сблъскаха, един, два пъти. Ганмарк мушна, тя парира и мушна в отговор. Всеки сблъсък изпращаше вълни от болка в ръката й. Стисна зъби и докара най-мрачното си изражение, но не можеше да прикрие колко я боли и колко тромава е всъщност. Ако шансовете й с лявата бяха нищожни, то с дясната бяха практически нулеви и генералът го знаеше.

— Нямам представа защо Орисиите са избрали да те спасят, но трябваше да се възползваш от възможността и да изчезнеш. Нека не се преструваме, че двамата с брат ти не заслужавахте това, което получихте.

— Шибай се! Не съм заслужила това! — Докато изричаше думите, все пак се зачуди. — Поне брат ми не го заслужаваше!

Ганмарк изсумтя.

— Никой не е по-склонен да прости на красив мъж от мен, но брат ти беше подъл страхливец. Очарователен, алчен, безскрупулен, безгръбначен паразит. Изключително долен характер. Единственото, което го повдигаше от дъното, беше ти. — Той скочи към нея със смъртоносна скорост и Монца отстъпи назад, блъсна се в една череша и падна сред дъжд от бели цветчета. Генералът можеше да я прониже, но стоеше като статуя и се усмихваше, докато гледаше как се мъчи да се изправи.

— Нека си говорим с факти, генерал Муркато. Въпреки неоспоримите ти таланти никога не си била символ на добродетелност. Сигурно има сто хиляди души с мотив да хвърлят омразния ти труп от терасата!

— Не и Орсо. Той нямаше! — Прицели се ниско в бедрото му, но той отби меча с лекота.

— Шегата не е смешна. Да се оправдаваш пред съдията, когато доказателствата са повече от очевидни? — Движеше се като майстор художник, нанасящ боя върху платно, и я изтикваше назад по пътеката. — Колко смърт си причинила? Колко разрушение? Ти си разбойничка! Прочута печалбарка! Червей, надебелял от трупа на Стирия! — Три бързи удара като скулптор с чук и длето, отмятащи меча й в различни посоки. — И казваш, че не си го заслужила? Така наречената ти дясна ръка не става за нищо. По-добре спри да се посрамваш.

Монца опита уморено, болезнено и несръчно пробождане. Той го отби с отвращение и пристъпи встрани, оставяйки я да залитне. Монца очакваше да я прониже в гърба, но вместо това той я ритна в задника и тя падна на алеята. Мечът на Бена отново се изхлузи от схванатите й пръсти. Монца остана да лежи за момент, после се надигна на колене. Нямаше смисъл да става. Щом я пронижеше, отново щеше да се просне. Дясната й ръка трепереше и болеше. Откраднатата униформа беше подгизнала от кръв от раната в лявото рамо.

Ганмарк изви китка, отсече едно цвете и то падна право в протегнатата му длан. Той го вдигна към носа си и го помириса.

— Хубав ден и приятно местенце да умреш. Трябваше да те довършим още във Фонтецармо, заедно с брат ти. Но и тук става.

Тя не можеше да измисли достатъчно обидни думи, затова просто го заплю. Плюнката й се стече по бузата, врата и натруфената му униформа. Не беше голямо отмъщение, но по-добре от нищо. Ганмарк се намръщи.

— Перфектни обноски до самия край.

Очите му се стрелнаха настрани и той отскочи от нещо блестящо, което се заби в близката саксия. Метателен нож.

Чу се ръмжене и Коска го нападна като бясно куче, изтика го по алеята.