Отмъщението на Монца

— Кога осъзнахте, че времето изтича? Че сте се забавили толкова много, че съюзниците ви са прекалено отслабнали, а Орсо е станал твърде силен? Несъмнено се опитвахте да стигнете до Хай Бенк навреме, но Ганмарк застана на пътя ви. Опитахте да изиграете добрия съюзник, но вече беше… — Монца се наведе и го прошепна — твърде късно. През цялото време работехте, за да сте най-силният партньор, когато Лигата на Осемте победи. Добра идея и внимателно изпълнение. Само че победи Орсо, а Лигата… — Тя изду бузи и се изпърдя с уста към събраните мъже. — Така става, като винаги закъснявате, шибаняци.

Най-разгневеният пристъпи към нея със свити юмруци.

— Няма да слушам повече обидите ти, мръсницо! Баща ми загина при Суит Пайнс!

Явно всеки имаше да отмъщава за нещо, но Монца носеше достатъчно рани, за да се засяга от подобни нападки.

— Така ли? Е, благодаря.

— Какво?!

— Баща ти е бил сред враговете ми, а целта на битката е да ги убиеш, така че приемам смъртта му като комплимент. Не би трябвало да обяснявам тези неща на войник.

Лицето му се бе превърнало в подпухнала смес от розово и бяло.

— Ако беше мъж, щях да те убия на място!

— Искаш да кажеш, ако ти беше мъж. Понеже съм отнела баща ти, ще е справедливо да ти дам нещо в замяна. — И Монца се изплю в лицето му.

Той я нападна непохватно и с юмруци, точно както очакваше. Всеки, който се разпалваше толкова трудно, нямаше да е особено боязлив, щом избухне. Беше готова. Избегна удара, хвана горния и долния ръб на украсения му нагръдник, използва собствената му тежест и го препъна. Сграбчи дръжката на меча му, докато той падаше, и го измъкна от ножницата. Офицерът изкрещя и се стовари в басейна сред облак пръски. Монца се извъртя с вдигнато оръжие.

Рогонт извъртя очи към тавана.

— О, спрете… — Мъжете му се втурнаха напред, вадеха оръжията си и псуваха. Почти преобърнаха масичката в опита да се доберат до Монца. — Не вадете оръжия, господа. Не вадете! — Офицерът пляскаше във водата, теглен от тежестта на бронята си. Двама от мъжете побързаха да го издърпат, докато останалите настъпваха към Монца.

Най-близкият замахна с меча си.

— Умри, проклета…

— Спрете! — изкрещя Рогонт. — Стига вече! — Хората му се намръщиха като непослушни деца, спипани в беля. — Без дуели в банята! Срамът ми ще свърши ли някога? — Той въздъхна и махна с ръка. — Махнете се!

Мустаците на адютанта му щръкнаха от ужас.

— Ваше превъзходителство, как да ви оставим… с това чудовище?

— Не се тревожете, ще оцелея. — Той повдигна вежда. — Мога да плувам. Сега излезте, преди някой да пострада. Хайде! Къш!

Мъжете прибраха оръжията си и излязоха с мърморене. Подгизналият офицер ги последва. Монца се усмихна и хвърли украсения му меч в басейна. Малка победа, но в последно време се налагаше да се наслаждава на каквото може.

Рогонт изчака мълчаливо да излязат, после въздъхна тежко.

— Беше права, че ще дойде, Ишри.

— Винаги съм права — чу се глас и Монца се стресна. Някаква тъмнокожа жена лежеше на перваза на прозореца на няколко разтега от главата на Рогонт. Краката й бяха вдигнати на стъклото, а едната ръка и главата висяха, така че почти седеше на обратно. — Е, почти винаги. — Тя се отпусна по гръб, превъртя се в последния момент и падна на четири крака, ловко като гущер.

Монца не беше сигурна как я е пропуснала и това не й хареса.

— Ти каква си? Акробатка?

— Нищо толкова романтично. Аз съм Източния вятър. Може да ме приемеш като един от многото пръсти на дясната ръка на Бог.

— Говориш глупости като жрец.

— Не съм толкова суха и прашасала. — Очите й се извъртяха към тавана. — Аз съм страстно вярваща, но само мъже могат да обличат жреческата роба, хвала на Господ.

Монца се намръщи.

— Агент на гуркулския император?

— Агент звучи… доста подценяващо. Император. Пророк. Църква. Държава. Бих се определила като скромен представител на Южните сили.

— Какво ви интересува Стирия?

— Това е бойно поле. — Жената се усмихна широко. — Гуркул и Съюзът може да са в мир, но…

— Войната продължава.

— Винаги. Съюзниците на Орсо са наши врагове, така че враговете му са наши съюзници. Имаме обща кауза.

— Падението на Великия херцог Орсо от Талинс — прошепна Рогонт. — Да даде Господ.

Монца го изгледа с презрение.

— Вече се молиш на бога им ли, Рогонт?

— На който бог ме чуе. И то горещо.

Гуркулската жена застана на пръсти и се протегна.

— Ами ти, Муркато? Ти ли си отговорът на отчаяните молитви на този беден човечец?

— Може би.

— И може би той на твоите?

— Могъщите често са ме разочаровали, но мога да се надявам.

— Едва ли ще си първият човек, когото разочаровам. — Рогонт кимна към картата. — Наричат ме Предпазливия граф. Закъсняващия херцог. Принца на благоприличието. А ти искаш да се съюзиш с мен?

— Виж ме, Рогонт. Почти толкова отчаяна съм, колкото и ти. Фаранс казва, че големите бури събират странни спътници.

— Мъдър човек. Но как да помогна на странната си спътничка? И по-важното, как тя ще помогне на мен?

— Трябва да убия Верния Карпи.