Отмъщението на Монца

— Защо да се интересуваме от смъртта на коварния Карпи? — Ишри пристъпи напред и изви глава настрани, твърде неестествено, за да изглежда удобно. — Хилядата меча нямат ли си други капитани? Сесария, Виктус, Андич? — Очите й бяха черни и празни. Мъртви като заместителите на лекаря. — Няма ли някой от тези лешояди да заеме старото ти място, нетърпелив да продължи с оглозгването на трупа на Стирия?

— И тежкият ми танц ще продължи — намуси са Рогонт, — но със свеж партньор. Печеля само наградата за най-отстъпващ.

— Тези тримата не са лоялни към Орсо, интересуват ги единствено парите. За съответната цена нямаха проблеми да предадат Коска, а после и мен. Ако разполагаме със средства, мога да си ги върна, след като убия Верния, и да мина на служба към вас.

Тишина. Ишри вдигна изписаните си черни вежди. Рогонт отпусна замислено глава. Двамата се спогледаха бавно.

— Това би могло да поизравни силите.

— Сигурна ли си, че можеш да ги купиш? — попита гуркулската жена.

— Да — излъга хладнокръвно Монца. — Никога не поемам риск. — Още по-голяма лъжа, затова я изрече с повече самочувствие. По отношение на Хилядата меча нямаше сигурност, а още по-малко що се отнасяше до подлите копелета, които ги командваха. Но имаше шанс, стига да убиеше Верния. Трябваше да си осигури помощта на Рогонт, а после щеше да му мисли.

— Колко ще поискат?

— Да се обърнат срещу печелещата страна? Повече, отколкото мога да си позволя. — Дори да разполагаше с всичкото злато на Хермон, а по-голямата част от него беше заровена под разрушената плевня на баща й. — Но ти, херцогът на Осприя…

Рогонт се засмя тъжно.

— Бездънната кесия на Осприя. Затънал съм до шия. Бих си продал задника, ако някой даде повече от няколко медни петачета. Боя се, че няма да изкопчиш никакво злато от мен.

— Ами Южните сили? — попита Монца. — Чух, че планините в Гуркул са направени от злато.

Ишри се подпря на една колона.

— От пръст и камъни са, като всички останали. Но има злато, стига да знаеш къде да копаеш. Как планираш да убиеш Верния?

— Лироцио ще се предаде, щом армията на Орсо пристигне.

— Несъмнено — каза Рогонт. — Той е крайно умел в предаването, както и аз в закъсняването.

— Хилядата меча ще продължат на юг, за да разграбят провинцията, а армията ще ги последва.

— Не е нужно да си военен гений, за да се досетиш.

— Ще намеря някое местенце и ще примамя Карпи. С двеста души ще успея да го убия. Вие не поемате риск.

Рогонт прочисти гърлото си.

— Ако изкараш дъртата лоялна хрътка от кучкарника, мога да ти отпусна хора.

Ишри я изгледа, все едно гледаше мравка.

— И след като го убиеш, ако се споразумееш с Хилядата меча, може да осигуря парите.

Ако, ако, ако. Но Монца нямаше право да се надява на нещо повече. Спокойно можеше да напусне срещата и с краката напред.

— Тогава е решено. За странните спътници, а?

— Да. Бог наистина те е благословил. — Ишри се прозя екстравагантно. — Дойде да намериш един приятел, а си тръгваш с двама.

— Късмет за мен. — Монца не беше сигурна, че е намерила приятели. Обърна се и тръгна по изтъркания мрамор. Надяваше се, че няма да затрепери преди вратата.

— Муркато, още нещо! — Тя се обърна. Рогонт стоеше сам край картите. Ишри бе изчезнала така внезапно, както се бе появила. — Виждам, че позицията ти е слаба и затова се правиш на силна. Такава си си, безразсъдно смела. Не бих те приел другояче. Но и аз съм си аз. Ако искаш общият ни брак да върви гладко за в бъдеще, показвай повече уважение.

Монца се поклони подигравателно.

— Ваша бляскавост, не само съм слаба, но и изпълнена със съжаление.

Рогонт само поклати глава.

— Моят офицер трябваше да извади меча си и да те прониже.

— Ти така ли щеше да направиш?

— Не, уви. — Той отново погледна картите. — Аз щях да помоля за още плюнка.

Ни богати, ни бедни

Докато вървеше безшумно по мрачния коридор, Шенкт си тананикаше. Не че можеше да докара мелодията. Беше някаква набила се в ума му песничка, която сестра му му пееше, като беше малък. Все още виждаше светлината в косата й, прозореца зад гърба й и лицето в сянка. Отдавна отминало време. Избледняло като евтина боя на слънцето. Хич го нямаше в пеенето. Но си тананикаше и си представяше как сестра му пее с него.

Прибра ножа и издяланата птица. Беше почти готов. Само клюнът му създаваше проблеми, но не искаше да го счупи, като прибърза. Търпение. Жизненоважно както за резбаря, така и за убиеца. Спря пред вратата. От мек бял бор, с много чепове, направо паянтова. Над долния праг се процеждаше светлина. Шенкт си мечтаеше работата му да го води на по-хубави места. Вдигна крак и разби ключалката с един ритник.