Отмъщението на Монца

Осем чифта ръце посегнаха към оръжията, когато вратата се отметна. Осем намръщени лица се втренчиха в него, седем мъже и една жена. Шенкт познаваше повечето. Бяха сред коленичилите в полукръг в залата на Орсо. Изпратени след убийците на принц Арио. Може да се каже другари. Ако мухите по трупа бяха другари на лъва, извършил убийството. Не очакваше подобни типове да го изпреварят, но отдавна бе спрял да се изненадва на повратите на живота. Неговият криволичеше като смъртно ранена змия.

— В лош момент ли идвам?

— Това е той.

— Онзи, дето не коленичи.

— Шенкт. — Последното го каза мъжът, който му бе препречил пътя в тронната зала на Орсо. Когото бе посъветвал да се моли. Шенкт се надяваше да е приел съвета му, но не изглеждаше много вероятно. Двама се отпуснаха и прибраха оръжията си, решили, че е от тях.

— Брей, брей. — Някакъв мъж с белези от шарка и дълга черна коса явно беше начело. Посегна и бутна лъка на жената надолу с един пръст. — Аз съм Малт. Идваш тъкмо навреме, за да ги заловим.

— Тях?

— Онези, за които негово превъзходителство херцог Орсо плаща. Ти за кои мислиш? Ей там са. В пушилнята отсреща.

— Всичките?

— Поне водачката.

— Откъде знаете, че е тя?

— Пело я познава. Нали, Пело?

Пело имаше увиснали мустаци и беше потен.

— Муркато е. Онази, дето водеше армията на Орсо при Суит Пайнс. Беше във Визерин преди месец. Бяхме я пленили. Лично я разпитвах. Там севернякът загуби окото си. — Сигурно ставаше дума за Тръпката, когото бе споменал Саджаам. — А няколко дни по-късно в двореца на Салиер уби Ганмарк, генерала на Орсо.

— Самата Змия на Талинс — каза гордо Малт. — Още е жива. Какво мислиш?

— Смаян съм. — Шенкт се приближи към прозореца и надникна през улицата. Доста мизерно място за прославен генерал, но такъв бе животът.

— Има ли някой с нея?

— Само севернякът. Нищо, което да ни затрудни. Ним Късметлийката и две от нейните момчета чакат в задната уличка. При следващия удар на часовника атакуваме. Няма да се измъкнат.

Шенкт огледа всичките подозрителни лица и им даде шанс.

— Всички ли сте уверени? Всички?

— Разбира се. Тук няма глезльовци, приятел. — Малт го изгледа с присвити очи. — Ще се присъединиш ли?

— Към вас? — Шенкт въздъхна. — Големите бури събират странни спътници.

— Приемам го за да.

— Не ни трябва тоя шибаняк. — Мъжът, на когото бе казал да се моли, измъкна извит нож. Явно му липсваше търпение. — Викам да му прережем гърлото и да не делим с него.

Малт внимателно избута ножа му настрани.

— Не е нужно да сме алчни. И преди съм попадал на такава работа. Всички мислят за парите, а не за задачата и само си пазят гърбовете. Лошо е за здравето и за бизнеса. Ще го направим цивилизовано или въобще няма да се захващаме. Какво ще кажеш?

— Цивилизовано — отвърна Шенкт. — Нека да убиваме като почтени хора.

— Точно така. Орсо плаща достатъчно. Всеки ще има дял и всички ще сме богати.

— Богати ли? — Шенкт се усмихна тъжно и поклати глава. — Мъртвите не са нито богати, нито бедни. — На лицето на Малт тъкмо започваше да се изписва изненада, когато пръстът на Шенкт го разцепи прецизно на две.

Тръпката седеше на мръсното легло, опрял гръб на стената, а Монца се бе проснала върху него. Главата й лежеше в скута му, а от устата й се чуваше леко похъркване. В превързаната си лява ръка все още стискаше лулата, от която излизаше кафеникав пушек. Тръпката се намръщи на пълзящия дим, който изпълваше стаята със сладникава мъгла.

Хъскът беше добър за болката. Прекалено добър. Толкова добър, че постоянно имаш нужда от още. След известно време дори да си удариш пръста и решаваш, че е основателна причина. Но пушенето на хъск отнемаше остротата на човек и го правеше мек. Може би Монца имаше повече от достатъчно острота в себе си, но Тръпката беше неспокоен. Пушекът дразнеше ноздрите му и го караше да се отвращава и да жадува едновременно. Под бинтовете окото продължаваше да го сърби. Дали пък да не си дръпне от лулата? Какво толкова…

Внезапно изпита паника и се измъкна изпод Монца, сякаш бе затрупан жив. Тя измърмори нещо и се отпусна. Клепачите й потрепваха, косата й беше полепнала по отпуснатото лице. Тръпката стана и отвори раздрънканите капаци на прозореца. Пред очите му се откри задната уличка. Усети студения, миришещ на пикня въздух. Тази миризма поне беше честна.

Пред задната врата стояха двама мъже и жена с вдигната ръка. От високата часовникова кула на отсрещната улица прозвуча звън. Жената свали ръката си, кимна и мъжете извадиха меч и боздуган. Тя отвори вратата и тримата се вмъкнаха вътре.

— Мамка му — изсъска Тръпката. Почти не вярваше на очите си. Трима, а сигурно имаше и други, които щяха да влязат отпред. Нямаше време за бягство. А пък и вече му бе писнало да бяга. Все още имаше гордост, нали? Бягството от Севера в шибаната Стирия го бе накиснало в тази едноока каша.