Отмъщението на Монца

— Така ли? И какво й беше необичайното на мъглата? Имаше магически цвят? Зелена? Оранжева?

Тръпката се намръщи.

— Нормална си беше.

— Значи една жена я призова и тя се появи. — Морвийр повдигна вежди към ученичката си. — Цяло чудо. — Тя се усмихна и захапа ябълката.

— Виждал съм и един мъж, покрит със символи. Половината му тяло беше неуязвимо. Лично го наръгах с копие. Беше смъртоносен удар, а дори не му остави белег.

— Ауууу! — Морвийр вдигна ръце и потрепери като дете, видяло призрак. — Магически символи! Първо е нямало рана, а после… пак е нямало рана? Признавам! Светът е пълен с чудеса.

Дей отново се разхили.

— Знам какво видях.

— Не, объркани приятелю. Мислиш си, че знаеш. Няма такова нещо като магия. Не и в Стирия.

— Само предателство — обади се Дей, — война, болести и начини за изкарване на пари.

— Защо въобще си дошъл в Стирия? — попита Морвийр. — Защо не си остана в обгърнатия в мистични мъгли Север?

Тръпката се почеса бавно по врата. Причината вече му се струваше странна, а и се чувстваше още по-глупаво да я изрече на глас.

— Дойдох, за да стана по-добър човек.

— Като гледам откъде почваш, едва ли ще ти е крайно трудно.

Тръпката все още имаше известна гордост и този задник започваше да го дразни. Едно време щеше просто да го прасне с брадвата. Но все пак се опитваше да бъде добър, затова се надвеси и заговори бавно и внимателно на северняшки.

— Мисля, че главата ти е пълна с лайна, което не е изненадващо, защото в лицето приличаш на задник. Всички дребосъци сте еднакви. Все опитвате да се изкарате умни, за да има с какво да се гордеете. Няма значение колко ще ми се присмивате, аз вече съм спечелил. Ти никога няма да бъдеш висок. — Лицето му се озари от усмивка. — Само ще си мечтаеш да можеш да видиш другия край на претъпкана стая.

Морвийр се намръщи.

— Какво означава това бръщолевене?

— Ти си шибаният учен. Сам се досети.

Дей се разсмя весело, но Морвийр я изгледа мрачно. Въпреки това тя продължи да се усмихва, довърши ябълката и хвърли огризката. Тръпката изостана и загледа полузамръзналите нивя. Това го накара да се замисли за дома. Въздъхна и дъхът му излезе на пара към сивото небе. Всичките му приятели бяха воини. Карли и Именувани мъже, повечето от които вече бяха обратно в калта, по един или друг начин. Реши, че Дружелюбния е най-близо до това сред познатите му в Стирия, и смуши коня към него.

— Хей.

Дружелюбния не отговори. Дори не помръдна глава, за да даде знак, че го е чул. Тишината се проточи. Лицето му беше като тухлена стена и не предполагаше шеги и усмивки. Но пък човек трябва да се държи за надеждата, нали?

— Значи си бил войник, а?

Дружелюбния поклати глава.

— Но си се бил в битки?

Отново поклащане.

Тръпката кимна, все едно му бяха отговорили положително. Нямаше друг избор.

— Аз съм се бил. В мъглата на север от Кумнур с карлите на Бетод. Удържах строя при Дънбрек с Руд Три дървета. Бих се седем дни в планините, заедно с Кучето. Седем отчаяни дни.

— Седем? — Едната вежда на Дружелюбния помръдна с интерес.

— Аха — въздъхна Тръпката. — Седем. Имената на тези хора и места не говорят нищо по тукашните земи. — Насреща им се зададоха няколко покрити фургона. Мъжете на каприте носеха стоманени шлемове и арбалети и гледаха намръщено. — А ти къде се научи да се биеш така? — Надеждата за някакъв приличен разговор изгаряше бързо.

— В Убежището.

— А?

— Където те затварят, когато извършиш престъпление.

— Че защо ще те слагат на безопасно място?

— Не го наричат Убежището заради затворниците, а защото всички навън са в по-голяма безопасност, когато си вътре. Измерват дните, месеците и годините, през които си затворен. Заключват те дълбоко, там, където не огрява светлина, и дните, месеците, годините минават, докато цифрите не изтекат. След това им благодариш и те пускат.

Това изглеждаше доста варварско според Тръпката.

— Ако извършиш престъпление в Севера, трябва да платиш обезщетение. Или ако вождът реши, те обесват. Може и да те подложат на кървавия кръст, ако си извършил убийство. Но да заключиш човек в тъмница? Това само по себе си е престъпление.

Дружелюбния сви рамене.

— Имат си правила, които са смислени. За всяко нещо се дава съответното време. Съответна цифра на великия часовник. Не като тук.

— Аха. Ясно. Цифри. — На Тръпката му се прииска да не беше подхващал разговора.

Дружелюбния все едно не го чу.

— Тук небето е твърде високо и всеки прави каквото и когато поиска. Няма точни числа за нищо. — Той се намръщи към неясните очертания на Уестпорт в мъгливия залив. — Шибан хаос.

Стигнаха до градските стени някъде около обед. Вече се бе извила дълга опашка желаещи да влязат. Войниците на портите задаваха въпроси, ровичкаха в багажа и човъркаха каруците с дръжките на копията си.

— Нервни са след падането на Борлета — обади се Морвийр от капрата. — Проверяват всички влизащи. Оставете говоренето на мен. — Тръпката нямаше проблем, след като този задник обичаше толкова много звука на собствения си глас.

— Как се казваш? — попита стражът, очите му издаваха безкрайна скука.