Отмъщението на Монца

— В името на мъртвите. — Наоколо се простираше мешавица от най-различни покриви, червени керемиди, сиви плочи, гниещи дъски, ръждясала мед, платнища, кожи и мъх. Плетеница от подпори, пробити улуци, закрепени с вериги, висящи простори, нагъчкано едно върху друго, под всякакъв ъгъл, заплашващо, че всеки момент ще се срути на улицата. Димът от безбройните комини почти скриваше слънцето. Тук-там над хаоса стърчеше кула или купол, както и самотни дървета, успели някак да израснат. Морето сивееше в далечината, гората корабни мачти се поклащаше неритмично.

Оттук се чуваше шумът на целия град. Работа и игра, викове на продавачи, скърцане на колела и звън на чукове, откъси от песни и музика, радост и отчаяние, всичко се смесваше като яхния в гигантски казан.

Тръпката се приближи до покрития с лишеи парапет и надникна. Долу по павираната улица се движеха хора, като придошла вода в каньон. На отсрещната страна се извисяваше чудовищна сграда.

Стената й беше от гладко издялани камъни с колони на всеки двайсет крачки, по-дебели, отколкото той можеше да обгърне. С украса от издялани лица и листа. На втория и третия етаж имаше малки прозорчета, а на следващия доста по-големи, всичките със здрави метални решетки. По ръба на плоския покрив имаше извити навън черни метални шипове.

Морвийр се усмихна.

— Дами, господа и диваци, представям ви уестпортския клон на Банкова къща „Валинт и Балк“.

Тръпката поклати глава.

— Прилича на крепост.

— На затвор — промърмори Дружелюбния.

— На банка — изхили се Морвийр.

Най-безопасното място на света

Вътрешността на уестпортския клон на „Валинт и Балк“ беше кънтяща пещера от червен порфир и черен мрамор. Излъчваше мрачното величие на императорска гробница. Оскъдната светлина проникваше през малки високо разположени прозорци, решетките им хвърляха кръстовидни сенки по пода. Редица големи мраморни бюстове наблюдаваше неодобрително посетителите. Вероятно изобразяваха най-великите търговци и финансисти на Стирия. Престъпници, превърнали се в герои благодарение на колосалния си успех. Морвийр се зачуди дали Сомену Хермон е сред тях. Мисълта, че известният търговец заплаща индиректно услугите му, го накара да се усмихне още повече.

Повече от шейсет служители седяха на идентични бюра, отрупани с идентични купчини документи, надвесени над огромни подшити с кожа счетоводни книги. Всякакви хора, с най-различен цвят на кожата. Някои носеха характерните шапчици и тюрбани на различните кантийски секти. Единствените предразсъдъци тук бяха по отношение на това кой колко бързо се оправя с парите. Писалките потракваха в мастилниците, перата дращеха по хартията, страниците шумоляха при всяко отгръщане. Търговците стояха на групички и разговаряха. Не се виждаше нито една монета. Богатствата тук се въртяха в идеи, думи, слухове и лъжи, твърде ценни, за да бъдат задържани от простото сребро и лъскавото злато.

Гледката беше впечатляваща и плашеща, но Морвийр не беше от хората, които се притесняват лесно. Той се вписваше тук идеално, както навсякъде и никъде. Завъртя се край дългата опашка от добре облечени клиенти с цялото задоволство на новобогаташ. Дружелюбния вървеше зад него, стиснал сандъчето, а Дей пристъпяше скромно на пръсти най-отзад.

Морвийр щракна с пръсти към най-близкия служител.

— Имам среща с… — Погледна писмото, за да подсили ефекта.

— Някой си Мотис. По повод внасянето на солиден депозит.

— Разбира се. Изчакайте за момент.

— Стига да е един. Времето и парите са едно и също.

Морвийр започна да оглежда небрежно мерките за сигурност. Щеше да е подценяващо, ако ги наречеше солидни. Преброи дванайсет въоръжени мъже в залата, екипирани по-сериозно и от телохранителите на краля на Съюза. Зад високите двойни врати имаше още дузина.

— Това място е крепост — промърмори Дей.

— Само че е по-добре защитено — отвърна Морвийр.

— Колко ще се бавим?

— Защо?

— Гладна съм.

— Пак ли? Имай милост! Няма да умреш от глад, ако… Чакай.

Появи се висок мъж с гърбав нос, оредяваща сива коса и тъмна дреха със строга висока яка.

— Мотис — измърмори Морвийр, беше го познал по подробното описание на Муркато. — Нашата цел.

Банкерът вървеше до по-млад мъж с къдрава коса, приятна усмивка и простички дрехи. Толкова незабележителен, че щеше да свърши чудесна работа като отровител. Въпреки това Мотис, който оглавяваше банката, вървеше вдървено, сякаш му беше подчинен. Морвийр се приближи към тях, за да може да ги чуе.

— Господарю Сулфур, надявам се, че ще уведомите нашите началници, че всичко е под контрол. — Мотис като че ли беше леко паникьосан. — Напълно и абсолютно…

— Разбира се — отвърна нареченият Сулфур небрежно. — Въпреки че нашите началници рядко имат нужда от информиране. Те наблюдават непрекъснато. Ако всичко е под контрол, вероятно са задоволени. Ако не… — Той се усмихна към Мотис и Морвийр и отровителят забеляза, че има различни очи, синьо и зелено. — Приятен ден. — И се изгуби в тълпата.

— С какво мога да ви помогна? — попита Мотис. Имаше вид на човек, който никога не се е смял. А вече нямаше и време да пробва.