Пайнс

Барманката взе чинията му и се върна да му сипе още вода.

— Ще се оправиш ли, Итън? Имаш ли къде да нощуваш?

— Да, уговорих рецепционистката в хотела да ми даде стая.

— Значи и тя се е вързала на глупостите ти, а? — подсмихна се Бевърли.

— Захапа моментално въдицата.

— Е, така и така вечерята е от заведението, да ти предложа ли и десерт? Тук нямаме смъртни случаи от прекаляване с шоколад.

— Благодаря, но май ще е по-добре да тръгвам.

— Какво всъщност правиш тук? Като служебно лице, искам да кажа. Разбирам, ако не можеш да говориш…

— Разследвам изчезнали хора.

— Кой е изчезнал?

— Двама агенти от Сикрет Сървис.

— И са изчезнали тук! В Уейуърд Пайнс?

— Преди около месец агент Бил Евънс и агент Кейт Хюсън са дошли тук на секретно разследване. Броено от днес, никой не ги е чувал от десет дни. Пълна загуба на връзка. Никакви имейли. Никакви телефонни обаждания. Дори джипиесът в служебната им кола замлъкна.

— И са изпратили теб да ги намериш?

— Навремето работех с Кейт. Бяхме партньори, когато тя живееше в Сиатъл.

— Това ли е всичко? — попита Бевърли.

— Моля?

— Само партньори ли сте били?

Итьн усети как нещо затрептя в него — тъга, чуство на загуба, ярост.

Но успя да го скрие.

— Да, бяхме просто партньори. Е, също и приятели. Както и да е, дойдох да ги издиря. Да разбера какво се е случило. Да ги върна у дома.

—       Мислиш, че се е случило нещо лошо ли?

Той само я изгледа, но и това беше отговор.

—       Е, надявам се да откриеш каквото търсиш, Итьн.

Бевърли извади листче за сметки от джоба на престилката си и го плъзна по бара.

—       Това са пораженията, така ли?

Итьн погледна бележката. Не беше сметка. Бевърли беше написала адрес през колоните.

1. авеню, 604

—       Какво е това? — попита Итьн.

—       Адресът ми. Ако ти потрябва нещо, ако загазиш и така нататък…

—       Какво? Да не би да се тревожиш за мен?

—       Не, но без пари, без телефон и без документи си доста уязвим.

—       Значи вече ми вярваш?

Бевърли се пресегна и постави за миг ръка върху неговата.

—       Повярвах ти от самото начало.

Пред кръчмата свали обувките си и тръгна бос по тротоара. Бетонът беше студен, но поне можеше да върви, без да изпитва болка.

Вместо да се върне в хотела, тръгна по една от пресечките на Главната в посока към жилищните райони.

Мислеше си за Кейт.

Викториански къщи се издигаха от двете страни на квартала, осветени от лампите на верандите.

Тишината беше зашеметяваща.

В Сиатъл подобни нощи бяха немислими.

Винаги в далечината се чуваше вой на линейка, автомобилен клаксон или тропот на дъжд по асфалта.

Тук пълната, почти мъртвешка тишина се нарушаваше единствено от мекото шляпане на краката му по паважа…

Момент.

Не, имаше и друг звук — самотен щурец, пеещ в храстите отпред.

Звукът го върна в детството му в Тенеси и онези октомврийски вечери на верандата. Баща му смучеше лулата си, зареял поглед към засетите със соя полета, а хорът на щурците замлъкваше, докато не остане само един.

Поетът Карл Сандбърг не беше ли писал точно за това? Не можеше да си спомни буквално думите, но бяха свързани с гласа на последния щурец сред сланата.

Тресчица от песен.

Точно така — това беше фразата, която толкова му хареса.

Тресчица от песен.

Спря до храста, наполовина очаквайки песента внезапно да спре, но тя продължи с толкова постоянен ритъм, че звучеше почти механично. Щурците търкаха крилете си, за да издадат този звук — беше го чел някъде.

Итън погледна храста.

Беше някакъв вид хвойна.

Със силна благоуханна миризма.

Близката улична лампа осветяваше достатъчно добре клоните и Итън се наведе с надеждата да зърне щуреца.

Песента продължи все така невъзмутимо.

— Къде си, дребосък?

Наклони глава настрани.

Присви очи към нещо, което едва се виждаше между клоните. Не беше щурец. А някаква кутия, горе-долу колкото айфона му.

Протегна ръка между клоните и докосна предмета.

Песента стана по-тиха.

Итън отдръпна ръката си.

Песента се засили.

Какво беше това, по дяволите?

Песента на щуреца идваше от говорител.

Беше почти десет и половина, когато отключи хотелската си стая и влезе вътре. Пусна обувките си на пода, съблече се гол и си легна, без дори да си прави труда да изгаси лампите.

Беше отворил единия прозорец, преди да излезе да вечеря, и сега усети по гърдите си лекия прохладен полъх, който прогони натрупалата се през деня жега.

Минута по-късно му стана студено.

Надигна се, отметна завивките и изпълзя под тях.

Бореше се за живота си и губеше, създанието отгоре му беше побесняло и се мъчеше да разкъса гърлото му. Беше жив само защото се бе вкопчил с всички сили във врата на чудовището. Стискаше, стискаше, но противникът му притежаваше чиста, животинска сила. Итън усещаше движението на яките мускули, докато пръстите му се впиваха в млечнобялата полупрозрачна кожа. Не можеше да го спре, мускулите му започваха да се схващат, ръцете му се огъваха към лицето, зъбите приближаваха…