Пайнс

Итън се почувства в покой за първи път от дни. Споменът за Сталингс и катастрофата се спотайваше наблизо и заплашваше да се натрапи, но Итън отказа да му позволи да овладее ума му. Просто вдишваше, издишваше и се опитваше да остане в настоящия момент, доколкото беше възможно.

Пет минути по-късно една висока жена с кафява коса, прибрана с китайски пръчици за ядене, бутна летящите врати и влезе зад бара.

Отиде до Итън, цялата в усмивки, и метна подложка за чаша пред него.

— К’во ще пиете?

Беше облечена в черна тениска с името на кръчмата отпред.

— Една бира ще ми дойде чудесно.

Жената взе чаша и отиде при кранчетата.

— Светла? Или тъмна?

— Случайно да имате „Гинес“?

— Намира се нещо такова.

Тя вече беше завъртяла кранчето, когато Итън се сети, че няма никакви пари.

Жената постави чашата пред него. Пяната се стичаше като крем по стъклото.

—       Само пиене или искате да видите и менюто?

—       И менюто, разбира се — отвърна той. — Само че ще ме убиете.

Жената се усмихна.

— Още не. Не ви познавам.

— Нямам никакви пари.

Усмивката изчезна.

— Добре, май е станало нещо.

— Мога да обясня. Видяхте ли автомобилната катастрофа на Главната преди няколко дни?

— Не.

— А да сте чували за нея?

— Не.

— Е, имаше катастрофа на няколко пресечки на юг и аз попаднах в нея. Всъщност тъкмо излязох от болницата.

—       Оттам ли са тия красиви синини?

—       Оттам.

—       Още не мога да разбера какво общо има това с липсата на пари.

—       Аз съм федерален агент.

—       Въпросът си остава.

— Оказа се, че портфейлът и телефонът ми са при шерифа. Всъщност всичко е у него. Голяма досада.

—       И какво, от ФБР ли сте?

—       От Сикрет Сървис.

Жената се усмихна и се наведе през бара към него. Беше трудно да се каже на слабата светлина, но отблизо изглеждаше адски добре — няколко години по-млада от Итън, със скули на модел, късо тяло и дълги крака. Сигурно беше зашеметявала мъжете на двайсет и няколко, макар че и на трийсет и четири или трийсет и пет времето се беше отнесло доста добре с нея.

— Не знам дали не си мошеник и всичко това е само част от номера ти да дойдеш тук с този черен костюм и луд…

— Не ви лъжа…

Тя сложи пръст на устните му.

— Мен ако питаш, или си точно такъв, за какъвто се представяш, или си невероятен лъжец. Така де, историята си я бива, а аз обичам добрите истории. Така или иначе, ще получиш вечеря на вересия.

— Не лъжа… как се казвате?

— Бевърли.

— Аз съм Итън.

Тя стисна ръката му.

— Приятно ми е да се запознаем, Итън.

— Бевърли, утре щом си взема портфейла, ще дойда и…

— Нека позная… и ще добавиш огромен бакшиш към сметката.

— Подиграваш ми се — поклати глава Итън. — Съжалявам.

— Ако не ми вярваш, аз…

— Току-що се запознахме — прекъсна го тя. — Когато приключиш вечерята, ще знам дали ще те видя отново или не.

—       Още е рано да се каже, а? — Итън се усмихна. Като че ли щеше да я спечели.

Тя му донесе меню и той си поръча пържени картофи и чийзбургер, толкова недопечен, колкото позволяваха от Министерството на здравеопазването.

Когато Бевърли изчезна обратно в кухнята, Итън отпи от бирата си.

Хм. Нещо не беше наред. Питието беше изветряло и напълно лишено от вкус, ако не се брои леката горчивина.

Оставяше чашата си на бара, когато Бевърли се появи отново.

— Получавам безплатна вечеря, така че не ми е удобно да се оплаквам, но нещо с бирата не е наред — рече той.

—       Сериозно? — Тя посочи чашата. — Може ли?

Разбира се.

Тя взе чашата, отпи глътка и я остави, като облизваше пяната от горната си устна.

—       На мен ми изглежда чудесна.

—       Сериозно?

— Да.

— Не, изветряла е и… не знам… просто… няма никакъв вкус.

— Странно. Аз останах с различно впечатление. Искаш ли да опиташ друга бира?

— Не, май изобщо не трябваше да пия. Ще те помоля за чаша вода.

Тя му донесе чиста чаша и сипа вода върху леда.

Итън вдигна с две ръце горещия сандвич от чинията.

Бевърли бършеше другия край на бара, когато той я повика, като все още държеше сандвича пред устата си.

—       Какво има? — попита тя.

— Нищо. Засега. Ела тук.

Тя дойде и застана пред него.

—       Опитът ми показва, че в около осемдесет и пет процента от случаите, когато си поръчам недопечен сандвич, както направих и сега, получавам добре опечен. Не знам защо повечето готвачи са неспособни да приготвят един хамбургер както трябва, но това е положението. И знаеш ли какво правя, когато получа препечен?

—       Връщаш го? — Бевърли определено не изглеждаше развеселена.

— Именно.

—       Адски трудно може да ти угоди човек, да знаеш.

—       Знам — каза той и се нахвърли върху храната.

Дъвка в продължение на десетина секунди.

— Е? — попита го Бевърли.

Итън остави сандвича, преглътна, избърса пръсти с ленената кърпа и посочи чинията.

— Направо изумително.

Бевърли се разсмя и завъртя очи.

Когато омете и последната троха от чинията, Итън беше единственият клиент в заведението.