Пешките падат първи

Откъде Платонов може да е научил, че някой се е обаждал в адресното бюро и като се е представил за Ламара Бицадзе, е поискал някаква справка? Ами отникъде, освен ако не го е направил самият той. Ламара Бицадзе е известна личност, всички момичета телефонистки от бюрото знаят името и длъжността й, тъй че за да си няма човек неприятности, все пак е трябвало да се обади жена, а не мъж. Това означава, че справката за Кира Владимировна Левченко е поискала най-вероятно същата жена, у която живее Платонов. Но защо? Защо е цялата тази сложна история със „заместник-началника на ОВИР който не изпълнява добре служебните си задължения“? Не можеше ли да каже на Настя направо всичко, което трябва, за тази Кира Левченко? Същински кошмар, ей богу!

Защо не е можел да й го каже направо? Защото… Не бива. Не бива и толкоз! Не бива да се ядосва на Платонов, трябва да се опита да го разбере. В края на краищата той не е глупак. Защо не е можел? Защото това засяга най-непосредствено жената, която се обажда по негова молба. По какъв начин може да я засяга? Той живее у нея. По този начин той дава на нея — на Настя — адреса си, но жената, която се обажда по негова молба, не се досеща за това. Защо е решил, че трябва да постъпи така? Защо ако е решил да разкрие къде се намира, той не иска стопанката на жилището да знае това? Защото по някакви причини е престанал да й се доверява. Интересно защо ли? Какво се е случило там с тях? Дали да се обади, да го попита? Защото има телефона му — мерна й се палавата мисъл и веднага изчезна.

Няма какво да хихикаш, скастри се Настя, човекът има проблеми, в чудо се е видял как да ги разреши, а на тебе ти е весело. И ти между другото имаш цяла камара проблеми, както и неразкрити престъпления.

Тя се върна в мислите си към Сергей Русанов. С всичко, което им бе говорил той, дори с онова, което уж беше в защита на приятеля му Дмитрий Платонов, всъщност е преследвал една цел: да отклони от себе си подозренията за убийствата на Тарасов и Агаев.

Той каза, че Платонов има тъмновинено кожено куфарче. Знае го със сигурност, защото сестра му е подарила и на двама им такива. И НА ДВАМА ИМ. Той каза: Димка има такова куфарче. А тя, Настя, трябваше да чуе: И аз имам. Трябваше, но не го чу. Добре поне, че сега си спомни.

Той разказа, че в деня, когато е бил убит Тарасов, Платонов му се обадил вкъщи към девет часа сутринта. Платонов обаче казва съвсем друго, той твърди, че Русанов му се е обадил, при което Платонов си е бил вкъщи, обаче къде е бил в този момент Русанов? Сергей си създава алиби, като се надява, че никой няма да провери думите му чрез Платонов, а и да го направят, има надежда Димка да не си спомни със сигурност кой на кого се е обадил. Ще си спомни за какво са си говорили, но по това те нямат разногласия — и двамата казват, че са си говорили за подаръка, който готвят на Лена Русанова.

И накрая най-важното. Той постоянно повтаря, че обожава сестра си и ако не бил сигурен в Димка, нямало да позволи те да продължат отношенията си. Хем това е истина. Димка не се е оказал достоен, Димка се е оказал най-обикновен женкар, готов да рискува здравето и обичта на младата Елена заради една пияна уличница. И Сергей наистина не е останал равнодушен към факта. Друг е въпросът, че мащабът на отмъщението е явно несъразмерен на простъпката. Но и друго е вярно: който е способен на силна любов, той е способен и на силна омраза, защото цялата работа е в принципа, в способността да изпитваш силни емоции. Настя например знаеше за себе си, че не е способна на силни чувства. Какво пък, хората са различни. Природа!

Нима Русанов наистина се оказа онова слабо звено, за което е бил предупреден генерал Заточни? Каква ли информация е предавал чрез него Платонов? Ех, да можеше да разбере…

Само навикът да си изяснява всеки въпрос докрай накара Настя да отвори картата на Москва и да погледне къде се намира улица „Ивановская“, на която живееше Кира Левченко, напълно вероятно — заедно с Дмитрий Платонов. Вцепенена, тя дълго се взира в картата, усещайки как ръцете й изстиват при мисълта, че можеше да я домързи да направи това или да забрави.

Събра сили да се отърси от вцепенението и започна да търси Андрей Чернишов в областното управление, докато накрая го намери.

— Андрюша, зарежи всичко и извади от касата си списъците на всички хора, свързани със спортната стрелба.

Тези списъци бяха изискани и съставени веднага след първото убийство и така си и стояха в касата на Чернишов, защото детективите не бяха открили нито един признак, по който от тази многолика маса би могъл да се открои не само един-единствен, но дори и десет заподозрени. Сега такъв признак се появи. Той си имаше адрес и съвсем конкретно име.

— Търси К. В. Левченко, година на раждане 1965.

— Няма такова име — чу тя отговора на Андрей, придружен от шумоленето на прелиствани страници.

— Търси по-внимателно — примоли се Настя, — трябва да го има.

— Е, няма го, Настя, ще те лъжа ли сега?

— А какви има?