Пешките падат първи

Настя още не си бе тръгнала, тъй че обаждането на Гордеев я завари на работното й място.

— Не си тръгвай! — каза той. — Идвам до половин час.

Това не променяше нищо от плановете й, защото тя и без това не смяташе да си тръгва поне през следващите два часа. Беше й се натрупала много работа — и за писане, и статистическа, и тя така се беше увлякла, че страшно се изненада, когато видя началника си да влиза в кабинета й. Стори й се, че той току-що се беше обадил или поне преди две-три минути.

— Наистина ли мина половин час? — учудено вдигна очи към Виктор Алексеевич.

— Четирийсет и пет минути. Аз, както винаги, закъснях. Кажи ми, Стасенка, мога ли да се науча да не закъснявам? От колко години вече те познавам — нито веднъж не си закъсняла. Как го правиш?

— Тръгвам по-рано — сви рамене Настя.

— Ами и аз тръгвам по-рано. Ти да не мислиш, че излизам от къщи пет минути преди определеното време? И пак никога не успявам да стигна в толкова часа, в колкото съм искал. Кажи ми защо става така?

— Сигурно не умеете да пресмятате маршрута си. За да си пресметне времето, човек трябва да бъде предвидлив. Да не забравя, че може да се наложи да чака автобуса трийсет-четирийсет минути, че влаковете на метрото може да спрат насред тунела, че на тролея може да му се откачат кабелите, че самият вие може да се заплеснете пред някоя витрина или сергия. Знаете ли как си пресмята пътя моят Льошка? Четирийсет минути с мотрисата, после осем спирки на метрото — това прави още двайсет минути, после четири спирки с автобуса — още близо десет минути. Общо час и десет минути. Да можехте да видите колко искрено се смайваше винаги когато излезеше, че вместо час и десет минути, е пътувал до мен два часа и половина! Забравяше, че мотрисата не минава на всеки три минути и не само трябва да я чакаш, но е нужно време и да стигнеш до нея. От вагона на мотрисата до влака на метрото пак трябва да се върви известно време. Автобусът трябва да се чака. И така нататък. Виктор Алексеевич, аз мога да си бъбря така до безкрай, ако имате нужда да се отпуснете и просто да си поприказваме. Обаче доколкото разбирам, не за това ме помолихте да ви изчакам, права съм, нали?

— Права си, детко, права си. Едно пиленце ми изпя нова вест. Някакви хора от правителствените кръгове искат да премахнат мъж и жена, намиращи се в едностаен апартамент в блока, където се намира магазин „Даровете на океана“. Усещаш ли на какво мирише това?

— На лайна! — гневно тръсна Настя.

— Детко, ти си младо момиче, в смисъл — млада жена — укори я Житената питка. — Внимавай какво говориш.

— Няма да внимавам! — озъби се тя. — Блокът, в който се намират Левченко и Платонов, се наблюдава, сега вече няма да я изтърват и крачка да направи, още повече че тя очевидно предпочита за работа почивните дни. А уралската компания, явно заедно с нашия приятел Русанов, се страхува от тях — прекалено много знаят. Та тези приятелчета са решили да им изпратят килър или да ги очистят по някакъв друг начин. Как е могъл Платонов да се свърже с тази маниачка? Ще дойде килърът, ще убие снайпериста — и всички ще бъдат доволни. Само за Платонов ми е жал.

— Какви ги дрънкаш? — възмути се Гордеев. — Ще дойде килърът, ще убие снайпериста… Някакви безсмислици! Ти… Стасенка! Какво става? Какво ти е? Детко… Валидол? Къде го държиш? Какво да ти дам?

Настя бавно местеше поглед от началника си към неговото отражение в тъмното стъкло на прозореца.

— Нищо не ми трябва, Виктор Алексеевич, наред съм — каза тя с някак дървен глас.

— Ама ти си бяла като платно!

— От кръвоносните съдове е. Лоши съдове, кръвта не стига до кожата. — Тя помълча, като продължаваше да разглежда отражението на Гордеев. — Прав сте. Това е безсмислица. Килърът няма да отиде да убие снайпериста.

— Ти откъде знаеш?

— Защото става дума за един и същи човек. Тогава всичко се подрежда.

— Кое се подрежда?

— Всичко. Всичко се подрежда. Всяко нещо отива на мястото си. Утре можем да арестуваме Русанов. Вярно, по-добре е днес, но за неговото арестуване са нужни прекалено много разни съгласувания, няма да успеят. Виктор Алексеевич, Левченко е получила поръчка за собственото си убийство. Как мислите, какво ще направи? Ще убие Платонов и ще се опита да изчезне? Или ще мисли как да спаси и него, и себе си?

— Е, пиленце, ти трябва да ми кажеш какво ще мисли и ще прави Левченко. Тук ти си жената, не съм аз — сви рамене Гордеев.

— Ако тя е такава, какъвто трябва да бъде един снайперист, значи не взема прибързани решения, не се суети, не се лута. Избира вариант, при който максималният резултат се постига с минимални загуби, тоест с един-единствен изстрел. Какво трябва да направи тя, за да избегне неприятностите, свързани с поръчката?

— Какво? — полюбопитства Гордеев.

— Да не изпълнява поръчката. А за целта поръчката трябва да се анулира. А как може да се направи това? Правилно — възложителят трябва да бъде убит.

— Но защо си решила, че възложителят е Русанов?