Петдесет нюанса освободени

- Има ли турбулентност?

- До Бостън - не. Над Шанън минава студен фронт и може да ни полюлее малко.

„Шанън? Ирландия?“

- Ясно. Всъщност се надявам по това време да спя - каза Крисчън.

„Да спи?“

- Ще минем под него, сър - поясни Стивън. - Сега ви оставяме на грижите на Наталия - вашата стюардеса.

Крисчън я погледна, понамръщи се, но бързо върна усмивката си и кимна.

- Добре. - Хвана ръката ми и ме поведе към една от удобните меки кожени седалки. Мисля, че бяха общо дванайсет.

- Сядай - каза, свали си сакото и разкопча жилетката си от сребрист брокат.

Седнахме на две единични места, един срещу друг. Между нас имаше малка полирана масичка.

- Добре дошли на борда, госпожо, господине, и поздравления за празника ви - каза Наталия. Вече ни подаваше чаши с розово шампанско.

- Благодаря - отвърна Крисчън.

Тя се усмихна вежливо и се отдалечи по коридора.

- Да пием за нашия дълъг и щастлив брачен живот. - Крисчън вдигна чашата си към мен и се чукнахме. Шампанското беше превъзходно.

- Болеже? - попитах.

- Същото.

- Първия път го пихме от чаени чашки - засмях се аз.

- Добре помня този ден. Денят на дипломирането ти.

- Къде отиваме? - Любопитството ме глождеше, не можех да се спра.

- В Шанън - каза Крисчън. Гледаше ме развълнувано. Като дете.

- В Ирландия?

/

Май наистина отивахме в Ирландия.

- Да, да заредим - добави той, очевидно с намерението да ме мъчи до краен предел.

- И после?

Той се усмихна широко и поклати глава.

- Стига, Крисчън, кажи ми!

- В Лондон - каза той и ме изгледа предпазливо, напрегнато, «) 11 и гваше се да прецени реакцията ми.

Ахнах. Господи! Бях си мислила, че ще идем в Ню Йорк или Лепен, или може би някъде по Карибско море. Не можех да по-нярвам. Цял живот бях мечтала да ида в Англия. Цялата пламнах от вълнение.

- После в Париж.

„Моля?“

- После в Южна Франция.

„Оле майко!“

- Знам, че винаги си мечтала да идеш в Европа - каза меко той.

А аз съм тук, за да превръщам мечтите ти в реалност, Анастейжа.

- Крисчън, ти си моята сбъдната мечта.

- И ти моята, госпожо Грей - прошепна той. - Слагай колана!

Засмях се и закопчах предпазния колан.

Самолетът бавно потегли към пистата. Ние се усмихвахме един на друг и отивахме от шампанското. Сигурно изглеждахме като напълно откачени.

Не можех да повярвам, че най-сетне, на двайсет две години, ще напусна Щатите. И то за да отида в Европа! В Лондон! Леле! От всички възможни места той ме водеше точно там, където най-много исках да ида.