Петдесет нюанса освободени

Нямах време за простотии.

- Имам проблем.

- Знам. Охраната ти те е проследила до банката.

„Как е разбрал?“

- Ще се наложи да се отървеш от него. Зад банката има едно черно 81Л/, додж. До три минути да си тук!

„Доджът!“

- Може да отнеме повече от три минути. - Сърцето ми пак подскочи в гърлото.

- Умна си за курва, дето се шиба за пари, Грей. Измисли как да стане. И хвърли телефона си, щом стигнеш до колата. Разбра ли, кучко?

-Да.

- Повтори! - изкрещя той.

- Разбрах.

И затвори.

Мамка му! Отворих вратата. Уилън търпеливо чакаше отпред.

- Господин Уилън, ще имам нужда някой да ми помогне да занеса чантите до колата. Паркирана е зад банката. Имате ли заден изход?

- Да, за персонала - отвърна той още по-намръщено.

- Можем ли да минем оттам? Така няма да се налага да минавам покрай господина, който ме следи.

- Както желаете, госпожо Грей. Ще помоля двама от колегите да ви помогнат с багажа и ще пратя двама души от охраната с вас. Последвайте ме.

- И искам да ви помоля още нещо.

- Разбира се, госпожо Грей.

След две минути вървях към доджа с целия си антураж. Прозорците бяха прекалено тъмни и не можех да видя кой е зад волана. Но когато приближихме, вратата на колата се отвори и жена, облечена в черно и с черна шапка, свалена над очите, излезе грациозно от колата. Елизабет! От СИП! Какво правеше тук, по дяволите? Тя тръгна към багажника и го отвори. Двамата млади служители сложиха тежките сакове.

- Здравейте, госпожо Грей. - И имаше наглостта да ми се усмихва, все едно сме си дружки, излезли на по кафе.

- Здравей, Елизабет - казах с леден глас. - Колко е хубаво да те видя извън офиса.

Господин Уилън прочисти гърлото си.

- Е, беше интересен следобед, госпожо Грей. - И докато бях принудена да спазя етикета и се ръкувах с него, съзнанието ми не побираше действителността. „Елизабет? Как? Защо се е забъркала с Джак?“

Уилън и хората му изчезнаха в банката и ме оставиха насаме с шефа на Човешки ресурси на СИП, съучастничка в отвличане, изнудване и кой знае още в колко престъпления. Защо?

Елизабет отвори задната врата и ме подбутна да вляза.

- Телефонът ви, госпожо Грей? - каза и ме изгледа войнствено. Подадох й го и тя го метна в кофата за боклук до колата и каза самодоволно:

- Така ще пазим мухите далеч от меда.

„Коя е тази жена?“

Тя се качи зад волана и затръшна вратата. Огледах се притеснено, докато колата излизаше на централната улица. Сойър не се виждаше никакъв.

- Елизабет, имаш парите. Обади се на Джак да пусне Мия.

- Мисля, че той иска да говори лично с теб.

Мамка му!

Тревожна бръчка загрози иначе прелестното й лице.

- Защо правиш това, Елизабет? Мислех, че не харесваш Джак.

Тя ме погледна в огледалото и за миг ми се стори, че видях в

очите й болка.

- Ана, всичко ще е наред, ако си държиш устата затворена.

- Не бива да правиш така. Това е лошо!

- Млъкни! - каза тя, но усетих, че е притеснена.

- Държи ли те с нещо? - попитах.

Очите й се стрелнаха към мен и тя рязко и ядно натисна спирачките и ме метна напред, така че си ударих главата в предната седалка.

- Казах ти да мълчиш! - изрева. - И вземи си сложи колана!

Вече знаех, че съм права. Държеше я с нещо. С нещо ужасно.

Затова беше готова да направи всичко това за него. Зачудих се с какво? Финансови злоупотреби в компанията? Нещо в личния й живот? Нещо сексуално? Потръпнах при мисълта някой да спи с него. Крисчън бе казал, че никоя от предишните му асистентки не искала да говори. Вероятно е било така с всяка от тях. „Ето защо искаше да чука и мен“. Догади ми се.

Елизабет излезе от центъра и пое към хълмовете на изток. Навлязохме в някакъв квартал. Видях името на една от улиците -Саут Ървинг Стрийт. Там тя направи остър завой вляво и тръгна по някаква занемарена улица без къщи, минахме покрай изоставена детска площадка с изпотрошени люлки и пързалки, голям паркинг с ниски масивни бордюри, с порутени тухлени сгради от другата страна. Елизабет отби в паркинга пред последната.

Обърна се и каза:

- Време е за шоу!

Мозъкът ми закипя. Страх и адреналин заляха тялото ми.

- Не бива да правиш това! - прошепнах от задната седалка. Устата й се сви в тънка черта и тя изскочи от колата.

„Това е за Мия! Това е за Мия! Моля те, Боже, нека всичко е наред, нека всичко е наред!“

- Слизай! - викна Елизабет и рязко отвори вратата.

По дяволите! Краката ми трепереха толкова, че не бях сигурна дали ще мога да вървя.

Късният следобеден бриз носеше тъжния дъх на приближаващата есен и прашния мирис на мухъл и старо, на изоставени домове.

- Я кой дошъл! - Джак излезе от малка врата, вградена в лявата стена на постройката. Беше подстриган. Беше махнал обиците си и носеше костюм. „Костюм?“

Тръгна бавно към мен, арогантен, нагъл, гледаше ме с презрение. Сърцето ми заблъска лудо.

- Къде е Мия? - Устата ми беше толкова суха, че едва успях да изрека думите.

- Едно по едно, кучко - изръмжа той с погнуса и застана пред мен. Буквално усещах вкуса на омразата му. - Парите?

Елизабет проверяваше чантите в багажника.

- Тук са - каза тя въодушевено, като омагьосана, докато дърпаше циповете на саковете.

- А мобилният й?

- В боклука.