Петдесет нюанса освободени

Поколебах се само секунди. Грабнах оръжието, проверих дали е заредено и го напъхах отзад в колана си. Можеше да потрябва. Преглътнах. Бях се упражнявала само върху мишени. Никога не бях стреляла по човек, по живо същество. Надявах се Рей да ми прости. Заоглеждах чековите книжки. Може би трябваше да намеря някоя специална. Бяха пет и само една беше на името и на двама ни. В моята сметка имах около четирийсет и пет хиляди долара. Нямах представа колко има в тази. Но Крисчън със сигурност бе сложил поне пет милиона. Може би имаше пари в сейфа? Не знаех кода обаче. Не беше ли споменал, че кодът е в шкафа с файловете? Опитах, но беше заключен. Добре. Обратно към план А.

Поех дълбоко дъх и вече малко по-стегнато и решително тръгнах към спалнята. Леглото беше оправено. За секунди през тялото ми мина непоносима болка. Трябваше да спя тук нощес. Какъв е смисълът да се спори с човек, който според собствените му думи е 50 нюанса? И сега дори не ми говори. Не, нямах време да мисля за това.

Свалих черните панталони и навлякох джинси, суичър с качулка и гуменки и пъхнах револвера отзад под колана си. Извадих от гардероба един голям мек сак. Дали щеше да събере пет милиона? Сакът за фитнес на Крисчън беше на пода. Отворих го. Очаквах да намеря мръсни дрехи, но всичко беше изпрано и ухаеше свежо. Очевидно госпожа Джоунс се вреше навсякъде. Хвърлих всичките дрехи на пода и натъпках големия сак в сака на Крисчън. Двата трябваше да са достатъчни. Проверих дали шофьорската ми книжка е в мен, за да се легитимирам в банката, и погледнах часа. Бяха минали само трийсет и една минути, откакто се беше обадил Джак. Сега оставаше да се измъкна от „Ескала“, без Сойър да ме забележи.

Тръгнах много бавно и тихо към фоайето, като внимавах за камерата до асансьора. Предположих, че Сойър е в кабинета на Тейлър. Отворих вратата на фоайето, като се опитвах да не вдигам никакъв шум. Затворих я внимателно зад гърба си и застанах на самия праг, плътно опряна до вратата, извън обсега на охранителната камера. Извадих телефона си и се обадих на Сойър.

- Да, госпожо Грей?

- Сойър, в стаята на горния етаж съм, можеш ли да дойдеш да ми помогнеш за нещо? - Говорех тихо, знаех, че е само на метри от мен.

- Идвам веднага, госпожо - каза той и усетих колко е объркан. Никога не му се бях обаждала за помощ. Сърцето ми беше в гърлото, биеше като напъхано в буркан, френетично. „Дали номерът ще мине?“ Затворих телефона и се заслушах как Сойър минава по коридора и тръгва нагоре по стълбите. Поех дълбоко дъх. Мина ми през ума, че бягам от собствения си дом все едно съм престьпничка.

Хукнах към асансьора и натиснах копчето. Вратите се отвориха шумно с онзи типичен за асансьорите оглушителен сигнал „пинг“. Скочих вътре и натиснах като обезумяла копчето за гаража. Стори ми се, че минаха години, и точно когато вратите започнаха агонизиращо бавно да се затварят, чух вика на Сойър.

- Госпожо Грей! - И го видях в процепа на затварящите се врати: тичаше към мен.

Но беше твърде късно.

Асансьорът плавно се спусна в гаража. Знаех, че имам две минутки преднина пред Сойър, а и знаех, че той ще направи всичко възможно да ме спре. Погледнах с копнеж към новото си ауди К.8, но се втурнах към сааба, отворих вратата, метнах чантата на предната седалка и се мушнах зад волана.

Запалих и с бясна скорост подкарах към изхода. Цели единайсет агонизиращи секунди чаках проклетата врата да се вдигне. Точно тръгвах, когато видях в огледалото за обратно виждане как Сойър излиза от сервизния асансьор и тича към колите. Удивеното му, дори обидено изражение ме порази.

Минах през рампата и подкарах по Четвърто авеню.

Най-сетне изпуснах въздуха, който бях задържала в дробовете си от... години. Знаех, че Сойър ще се обади на Крисчън или Тейлър, но реших, че с това ще се занимавам, когато му дойде времето. Не можех да го мисля точно сега. Сърцето ми се сви от мъка: не можех да си намеря място от притеснение, че Сойър вероятно вече е загубил работата си заради мен. „Не мисли за това. Трябва да спасим Мия. Да идеш до банката и да вземеш пет милиона долара“. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Бях сигурна, че Сойър вече е зад мен или поне излиза от гаража със 8ЦУ-а, но от него нямаше и следа.

Банката беше модерна, лъскава, стъпки едва отекваха по пода, хората говореха тихо, навсякъде имаше прегради от светлозеле-но гравирано стъкло. Тръгнах към информацията.

- Да? - Младата жена на информацията ми се усмихна широко и фалшиво и за секунда съжалих, че съм с джинси.

- Искам да изтегля голяма сума.

Госпожица Фалшива усмивка повдигна вежда, по-фалшива и от усмивката й.

- Имате ли сметка при нас? - Не успя да прикрие сарказма си.

- Да - отвърнах. - Със съпруга ми имаме няколко сметки тук. Казва се Крисчън Грей.

Очите й се разшириха и фалшът отстъпи пред шока. Погледът й мина по тялото ми като четка за дрехи. Този път със смес от чувства - недоверие и страхопочитание.

- Моля, последвайте ме, госпожо - каза тихо тя и ме поведе към малък оскъдно обзаведен кабинет, чиито стени също бяха от зелено гравирано стъкло.