Петдесет нюанса освободени

- Заповядайте, седнете. - И ми посочи черен кожен стол до стъклено бюро, на което се кипреха най-нов модел компютър и телефон.

- Колко бихте желали да изтеглите днес, госпожо Грей? - попита учтиво.

- Пет милиона долара - казах и я заковах с очи, все едно всеки ден тегля такива джобни.

Тя се опули.

- Ще трябва да доведа управителя. Извинете за въпроса, но да ви се намира документ за самоличност?

- Да. Но първо искам да говоря с управителя.

- Разбира се, госпожо Грей. - И тя се разбърза да го търси.

Потънах в стола и отново ме заля силен пристъп на гадене.

Поне револверът опираше успокоително в ребрата ми. „Не сега, не бива да повръщам сега!“ Поех дълбоко дъх и кризата премина. Погледнах нервно часовника си. Два и двайсет и четири.

В кабинета влезе мъж на средна възраст, леко оплешивял отпред. Беше със строг черен костюм и вратовръзка в същия свят. Протегна ръка.

- Госпожо Грей, аз съм Трой Уилън - каза и ми се усмихна, докато се здрависвахме. После седна зад бюрото срещу мен.

- Колежката ми каза, че искате да изтеглите значителна сума.

- Точно така. Пет милиона долара.

Той обърна глава към монитора на компютъра и набра някакви цифри.

- Практиката при нас е обикновено да изискваме от клиентите си предварително уведомяване при теглене на големи суми

- каза и се усмихна лъчезарно и дразнещо фалшиво. - За щастие обаче целият банков резерв на „Пасифик Нортуест“ е при нас -продължи с нещо като гордост. „Господи, тоя какво се опитва да направи? Да ме впечатли ли?“

- Господин Уилън, бързам. Какво е необходимо да направя? Нося шофьорската си книжка и чековата книжка за общата сметка. Само чека ли трябва да попълня?

- Едно по едно, госпожо Грей. Може ли да видя книжката ви? -Смени тона, спря да се фука и започна да го играе сериозен банкер.

- Ето. - Подадох му шофьорската си книжка.

- Госпожо Грей... тук пише Анастейжа Стийл.

„О, мамка му!“

- О... да. Хм.

- Ще трябва да се обадя на съпруга ви.

- О, не, не е необходимо. Все трябва да имам нещо като доказателство, че съм омъжена за господин Грей. - Започнах да ровя в чантата си. Какво можех да имам? Извадих портмонето си и намерих снимка - Крисчън и аз. Онази на леглото в спалнята на „Феър Лейди“. „Не, не мога да му покажа това“. Извадих и черната си карта „Америкън Експрес“.

- Ето.

- Госпожа Анастейжа Грей - прочете той на глас.

- Да. Това ще свърши ли работа?

Той се намръщи и каза:

- Това никак не е редно, госпожо Грей.

- Искате да кажа на съпруга си, че вашата банка е отказала да ми съдейства? - Изправих рамене и го погледнах заканително и надменно, нещо, на което не бих повярвала, че съм способна.

Той спря и ме погледна отново, със съвсем други очи. Явно разбра, че ме е подценил.

- Ще трябва да напишете чек, госпожо Грей.

- Добре. От тази сметка, нали? - Показах му чековата книжка, като стоически се опитвах да прикрия видимо блъскащото в гърдите ми сърце.

- Да. Освен това ще е необходимо да попълните няколко формуляра. Извинете ме за момент.

Кимнах и той стана и излезе от кабинета.

Нямах никаква представа, че всичко това ще се окаже толкова сложно. Отворих непохватно чековата книжка и извадих химикалка от чантата. Не знаех какво да попълня, за да получа парите в брой. С трепереща ръка написах: „Пет милиона долара. 5 000 000 долара“.

„Господи, дано това, което правя, е правилно! Мия, мисли за Мия! Не можеш да кажеш на никого“.

Гнусните заканителни думи на Джак кънтяха в съзнанието ми: „Не казвай на никого или ще я убия, а преди да я убия, ще я обезобразя!“

Господин Уилън се върна. Лицето му беше бяло като платно, гледаше като теле.

- Госпожо Грей, съпругът ви иска да говори с вас - каза и посочи телефона на стъклената маса.

„Какво?! Не!“

- На първа линия е. Просто натиснете копчето. Аз ще изляза.

- Поне изглеждаше сконфузен. Исках да го убия с поглед, но не успях, понеже той бързо се изниза от кабинета.

Какво да кажа на Крисчън? Той щеше да иска да се намеси и щеше да изложи сестра си на още по-голям риск. Ръката ми трепереше неконтролируемо, докато посягах да взема слушалката. Натиснах копчето на първа линия.

- Здрасти - казах. Осъзнавах колко са безплодни усилията ми да говоря спокойно.

- Напускаш ли ме? - Не бяха думи, а агония - бездиханно прошепната агония.

„Какво?!“

- Не! - казах и гласът ми беше огледално отражение на неговия. „О, не, не, не, не бива да мисли така. Заради парите ли? Той си мисли, че го напускам и за това тегля парите?“ И в един много кратък момент на ясно и рационално мислене осъзнах, че единственият начин да го предпазя и да го държа настрани и да спася сестра му е... да излъжа.

- Да - прошепнах. Пареща, непоносима болка премина през тялото ми, горещи сълзи избиха в очите ми.

Той... проплака.

- Ана, аз... - Гласът му бе като на удавник.

„Не!“ Ръката ми инстинктивно затисна устните ми, за да не изпищя цялата си нечовешка болка.

- Крисчън, моля те, недей... - Мъчех се да преглътна сълзите.

- Наистина си тръгваш, така ли?

-Да.

- Но защо парите? Винаги ли е било заради парите? - Измъченият му глас едва достигаше до мен.

„Не!“ И сълзите закапаха по лицето ми.

- Не - прошепнах.