Петдесет нюанса освободени

- Ти просто ме изненада - казах в рамото му. - Когато говорехме в банката. Ти си помисли, че те напускам. Мислех, че ме познаваш по-добре. А съм ти казвала толкова много пъти, че никога няма да те напусна.

- Но след всичко, което казах и направих, всички тези непростими, отвратителни неща... - Гласът му беше ужасно тих, а ръцете му ме притиснаха по-силно. - Мислех, че съм те загубил.

- Не, Крисчън, никога не можеш да ме загубиш. Но не исках да се намесваш, защото беше опасно за Мия.

Той въздъхна. Не знаех дали от гняв, раздразнение или болка.

- Как се сети? - попитах бързо, за да го изкарам от мрачните му мисли.

Той сложи онова кичурче зад ухото ми.

- Точно бях кацнал в Сиатъл, когато се обадиха от банката. Последното, което знаех за теб, беше, че не си добре и се прибираш у дома.

- Значи си бил в Портланд, когато Сойър се обади от колата?

- Точно се канехме да излетим. Исках да се прибера. Тревожех се за теб.

- Тревожел си се?

- Разбира се - каза той обидено. Прокара палец по долната ми устна. - Целият ми живот минава в тревоги по теб. Знаеш го.

„О, Крисчън!“

- Джак ми се обади в офиса - казах. - Даде ми точно два часа да набавя парите. Трябваше да тръгна веднага и това беше най-удобното извинение.

- И си изпързаляла и Сойър. И той ти е бесен.

- И той? Че кой друг?

-Аз.

Докоснах внимателно лицето му, прокарах пръсти по брадата му. Той затвори очи и притисна буза в дланта ми.

- Не бъди такъв, не се сърди - прошепнах.

- Не мога. Това, което направи, беше огромна глупост, граничеща с безразсъдство.

- Казах ти: не знаех какво друго да направя.

- Ти просто нямаш никакво чувство за самосъхранение. Не се грижиш за безопасността си, а сега не си само ти - каза той ядосано.

Устната ми потрепери. Той мислеше за Малката точица!

Вратата се отвори и двамата се стреснахме. Млада афроа-мериканка е бяла престилка и зелени панталони влезе с бърза крачка.

- Добър вечер, госпожо Грей. Аз съм доктор Бартли.

И се започна един дълъг и обстоен преглед. Тя буквално на-тика някакво фенерче в очите ми, накара ме да докосна пръстите й, после да си пипна носа, като затворя първо едното око, после и другото, провери всичките ми рефлекси. Все пак имаше нежен глас, докосваше ме внимателно и имаше мило, макар и професионално отношение. Скоро дойде и сестра Нора, а Крисчън застана в ъгъла на стаята и започна да говори по телефона. Беше трудно да се съсредоточа едновременно върху доктор Бартли, сестра Нора и Крисчън, но чух, че говори с баща си, с майка ми, с Кейт. Казваше на всички, че съм се събудила. Най-сетне остави съобщение и на гласовата поща на Рей.

„Рей. Мамка му...“ Спомен, обвит в мъгла. Гласът му. Да, той беше идвал, докато бях в безсъзнание.

Доктор Бартли заопипва ребрата ми. Пипаше внимателно, но здраво.

Смръщих лице.

- Няма нищо пукнато, нищо счупено, само навехнато и охлузено. Голяма късметлийка сте.

Късметлийка ли? Не бих избрала точно тази дума. Крисчън я изгледа ядно. Каза нещо без звук, само с устни. Мисля, че беше нещо от сорта на „идиотка“, но не бях сигурна.

- Ще ви дадем болкоуспокояващо. Трябва ви за болката в ребрата и за главоболието. Но всичко изглежда добре, госпожо Грей. Съветвам ви да поспите. В зависимост от това как се чувствате сутринта може и да ви пуснем да си идете у дома. Тогава тук ще бъде доктор Синг.

- Благодаря.

На вратата се почука. Беше Тейлър. Носеше черна картонена кутия, на която с блестящи кремави букви пишеше „Феърмаунт Олимпик“.

Охо!

- Храна? - попита доктор Бартли изненадано.

- Госпожа Грей е гладна - каза Крисчън. - Това е пилешка супа.

Доктор Бартли се усмихна.

- Супа може. Само бульона, нищо тежко. - И ни изгледа все едно сме непослушни ученици. После двете със сестра Нора излязоха.

Крисчън премести табличката на колелца към мен и Тейлър сложи кутията със супата на нея.

- Как сте, госпожо Грей?

- Добре, Тейлър. Благодаря.

- Радвам се. - Мисля, че искаше да каже още нещо, но се въздържа.

Крисчън отвори кутията, извади термос, купа за супа, чинийка, ленена салфетка, лъжица за супа, панерче за хлебчета, сребърна солница и пиперница... Цял ресторант се пренесе в стаята ми.

- О, това е страхотно, Тейлър. - Стомахът ми ръмжеше. Умирах от глад.

- Нещо друго? - попита Тейлър.

- Не, благодаря - каза Крисчън.

Тейлър кимна.

- Тейлър, благодаря ти! - казах.

- Искате ли нещо друго, госпожо Грей?

Погледнах Крисчън и казах:

- Само чисти дрехи за Крисчън.

- Да, госпожо. - Тейлър се усмихна.

Крисчън погледна ризата си озадачено.

- Откога си с тези дрехи? - попитах.

- От четвъртък- засмя се той.

Тейлър излезе.

- Тейлър ти е много ядосан - каза Крисчън, отвори термоса и изля пасираната пилешка супа в купата.

И Тейлър? Но не се замислих много-много. Цялото ми внимание беше в купата. Миришеше божествено, ароматна пара се издигаше до ноздрите ми. Опитах половин лъжичка. Беше толкова вкусна, колкото изглеждаше.

- Хубава ли е? - попита Крисчън и пак седна на леглото.

Кимнах ентусиазирано. Изпитвах животински глад. Започнах

да ям и не можех да се спра. Направих само няколко кратки паузи да си избърша устата с кърпата.