Петдесет нюанса освободени

Усмихнах се и се покатерих на леглото. Той придърпа таблата на колелца, постави храната и вдигна капака. Овесена каша със сушени плодове, палачинки с кленов сироп, бекон, портокалов сок и чай „Туинингс Брекфаст“. Потекоха ми лигите. Бях ужасно гладна! Изпих сока на няколко глътки и се захванах с овесената каша. Крисчън седна на ръба на леглото да гледа. Засмя се.

- Какво му е смешното? - попитах с пълна уста.

- Обичам да те гледам, когато се храниш. - Но май не се смееше само за това. - Как се чувстваш?

- По-добре - казах и продължих да се тъпча.

- Никога не съм те виждал да се храниш така добре.

Погледнах го и сърцето ми прескочи. Време беше да говорим за Малката точица със слонски апетит.

- Защото съм бременна, Крисчън.

Устата му се изкриви в саркастична усмивка.

- Ако знаех, че ще се храниш така добре, отдавна да съм ти направил това бебе.

- Крисчън Грей! - викнах възмутено и оставих овесената каша.

- Яж! - каза той заканително.

- Крисчън, трябва да поговорим за това.

Той застина, после сви рамене; отчаяно си налагаше да изглежда спокоен, но страхът му бе видим.

- Какво има да говорим? Ще ставаме родители.

Бутнах таблата настрани, прилазих по леглото до него и хванах ръцете му.

- Страхуваш се - прошепнах. - И те разбирам.

Той ме гледаше с широко отворени очи и пред мен вече не седеше онова усмихнато младо момче, а сериозен, но и уплашен мъж.

- И аз се страхувам. Това е съвсем нормално и обяснимо — прошепнах.

- Що за баща ще бъда? - Гласът му беше тих, много тих.

- О, Крисчън! - Едва не проплаках. - Човек трябва да опита и да направи това, на което е способен. Най-дОброто, на което е способен. Това можем да направим, и ти, и аз, и всеки от нас.

- Ана, аз не знам дали мога...

- Разбира се, че можеш. В теб има толкова любов, ти си забавен, ти си силен, на детето няма да му липсва абсолютно нищо.

Той седеше замръзнал, красивото му лице бе изкривено от съмнения.

- Да, идеалният вариант щеше да е ако бяхме изчакали, за да имаме повече време един за друг. Но сега сме трима и ще растем тримата, заедно. Ще израстваме заедно. Ще бъдем семейство. Твоето семейство. И детето ти ще те обича безусловно, безрезервно, така, както те обичам аз.

В очите ми избиха сълзи.

- О, Ана! - прошепна той с болка. - Помислих, че съм те загубил. И после пак помислих, че отново съм те загубил. Да те видя на земята бяла, студена, в безсъзнание. Най-страшните ми кошмари се сбъднаха пред очите ми. А сега си тук - смела и силна, даваш ми надежда и ме обичаш след всичко, което направих.

- Да, обичам те, Крисчън, и винаги ще те обичам! Толкова те обичам, че направо ме е срам от самата мен.

Той нежно хвана ръката ми и избърса сълзите ми. Погледнах в очите му и видях в тях страх, удивление, любов.

- И аз те обичам! - каза задъхано, целуна ме нежно, както целува само мъж, който боготвори жена си. - Ще се опитам да съм добър баща! - прошепна в устните ми.

- Знам, че ще опиташ, и знам, че ще успееш. И е време да се изправиш лице в лице с факта, че аз и Точица нямаме никакво намерение да избягаме от теб.

- Точица?

- Точица.

- Все ми се въртеше нещо като Младши...

- Може да е и Младши.

- Но Точица ми харесва! - каза той и ме целуна.

24.

- Колкото и да ми се ще да те целувам цял ден, закуската ти изстива - каза Крисчън. Усмихваше се, но очите му бяха тъмни, примамливи и горещи. Кога си обърна настроението този мой господин Меркурий?

- Яж! - каза с мек, но категоричен глас.

Преглътнах, но не само апетитът ми бе възбуден. Мушнах се пак в леглото, като внимавах да не бутна инфузионната стойка. Той сложи табличката пред мен. Кашата беше студена, но палачинките под капака бяха идеални.

- Но Точица може да е момиче.

Той прокара ръка през косата си.

- Как? Две жени? - Май наистина се паникьоса, но поне мрач-ното му изражение изчезна.

- Имаш ли предпочитания? - попитах притеснено.

- Какви предпочитания?

- Момче или момиче.

- Да е здраво. Това е достатъчно - каза той тихо: очевидно полът на детето изобщо не представляваше грижа за него. - Яж

- каза рязко и разбрах, че иска да сложим край на този разговор.

- Ям аз, ям. По дяволите, Грей, спокойно!

Наблюдавах го внимателно. Тревогата бе събрала ситни бръчки около очите му. Беше казал, че ще опита, но знаех, че все още изпитва нечовешки страх и паника от бебето. „О, Крисчън, и аз!“ Седеше на стола до мен и малко трескаво разлистваше страниците на „Сиатъл Таймс“.

- Пак си медийна звезда - каза горчиво.

- Пак ли?

- Пак. Но поне фактите отговарят на истината. Искаш ли да прочетеш?

- Ти ми прочети, сега ям.

Той се засмя и зачете на глас. Пишеше предимно за Джак и Елизабет. Описваха ги като Бони и Клайд на двайсет и първи век. Съвсем накратко разказваха за отвличането на Мия и как съм се намесила и споменаваха, че сме в една и съща болница. „Откъде се сдобиват с цялата тази информация? Трябва да питам Кейт“.

Когато Крисчън свърши да чете, казах:

- Прочети ми още нещо. Обичам да слушам гласа ти.