Петдесет нюанса освободени

Въздъхнах тежко. Исках да зная защо. Но поне бе казал, че съжалява. И това беше нещо. Дори подсъзнанието ми, което очевидно бе в добро настроение, се съгласи с леко кимване. Уф, и тоя Кларк! Никак не ми се искаше да обсъждам събитията от четвъртък с него.

- Има ли някой представа защо Джак направи всичките тези неща?

- Хмм - измънка Крисчън. Гърдите му се надигаха и отпускаха все по-бавно, дишането му ставаше по-дълбоко и спокойно, като приспивна песен за мен, залюля ме като в хамак. И докато се унасях, се опитвах да подредя парчетата накъсани разговори, които бях чула на ръба между съзнанието и безсъзнанието. Но всичко в главата ми се обърка, струваше ми се по-скоро илюзия, отколкото нещо реално, паметта ми играеше номера, а това ме дразнеше, вбесяваше дори и ме...

Устните на сестра Нора бяха свити в тънка черта, ръцете й -скръстени на гърдите. Вдигнах пръст към устните си.

- Моля ви, оставете го да спи - прошепнах и свих очи да се предпазя от нахлуващата утринна светлина.

- Това е вашето легло, не неговото - изсъска тя строго.

- Спя по-добре, когато е тук - настоях и се хвърлих яростно да защитавам съпруга си. А това си беше самата истина.

Крисчън се размърда и двете застинахме.

Той заговори в съня си: „Не ме докосвай. Никога повече. Само Ана!“

Почти никога не го бях чувала да говори насън. Може би защото винаги спях много повече от него. Но бях виждала кошмарите му.

Ръцете му ме обгърнаха по-здраво. Дори ме стиснаха. Заболя ме.

- Госпожо Грей - обади се сестра Нора.

- Моля ви... оставете ни.

Тя поклати глава, обърна се и излезе вбесена, а аз пак се сгуших в него.

Когато се събудих, Крисчън го нямаше. Слънцето заливаше стаята с топла светлина.

А после видях цветята. Цветя! Няколко чудесни букета. Кой ли ги беше пратил?

На вратата се почука и Карик плахо подаде глава. Видя, че съм будна, и се ухили до ушите.

- Може ли да вляза?

- Разбира се.

Меките му сини очи ме гледаха преценяващо. Беше облечен в тъмно сако. Вероятно беше тръгнал за работа. Изненадах се, когато се наведе и ме целуна по челото.

- Може ли да седна?

Кимнах, той седна на леглото и хвана ръката ми.

- Не зная как да ти се отблагодаря за дъщеря ми, мое лудо, смело, мило момиче. Ти спаси живота й. И аз винаги ще съм ти задължен. - Гласът му потрепери от благодарност и състрадание.

„О, какво се казва при такива думи?“ Стиснах ръката му, но не казах нищо.

- Как си?

- По-добре, макар че всичко ме боли.

- Не ти ли дадоха нещо за болката?

- Дадоха ми. Обаче боли.

- Къде е Крисчън?

- Не знам. Нямаше го, когато се събудих.

- Едва ли е далеч. Убеден съм. Не мръдна оттук, докато ти беше в безсъзнание.

- Знам.

- Малко ти е ядосан, и е прав - засмя се Карик. „А, ето откъде Крисчън е взел този смях“.

- Той все ми е ядосан за нещо.

- Наистина ли? - Карик се усмихна, като че ли е нещо много хубаво някой вечно да ти подскача насреща от нерви. Но усмивката му беше заразителна.

- Как е Мия?

Очите му потъмняха и лицето му помръкна.

- По-добре е. Побесняла е. А това е хубав знак. Мисля, че гневът е добра реакция след това, което й се случи.

- Тя тук ли е?

- Не, вече е у дома. Грейс няма да я изпусне от очи.

- То си е ясно.

- И теб трябва да те държи човек под око - скара ми се той.

- Не искам повече да излагаш на риск живота си и живота на внуците ми.

Изчервих се. „Той знае!“

- Грейс прочете картона ти. Е, честито!

- Ммм... благодаря.

Той ме изгледа и видя безпокойството в очите ми.

- Крисчън ще разбере. Това е най-хубавото нещо в живота му. Само... дай му мъничко време.

Кимнах. „О, те са говорили!“

- Трябва да тръгвам. Имам дело. - Усмихна се и стана. - Ще мина да те видя после. Грейс каза доста хубави неща за доктор Синг и доктор Бартли. Те си знаят работата.

Наведе се и ме целуна отново.

- Наистина, Ана, никога няма да мога да ти се отплатя за това, което направи за нас. Благодаря ти.

Погледнах го. Мигах, за да спра сълзите, а той ме погали по бузата с обич, обърна се и излезе.

Думите му, благодарността му ме заляха. Може би беше време да забравя онзи костелив орех... предбрачния договор. Подсъзнанието ми кимна мъдро в съгласие. Поклатих глава и започнах бавно и несигурно да се изправям от леглото. Всъщност с облекчение открих, че вече стъпвам на краката си доста по-стабилно, въпреки че бяхме спали с Крисчън на тясното легло, а и главата не ме болеше толкова. Само тъпа досадна болка. Нямаше го онова пулсиране. Като цяло се чувствах доста по-отпочинала и свежа. Бях тип-топ, но исках да си взема душ. Усещах се мръсна.

- Ана - извика Крисчън.

- В банята съм - отвърнах с четка в устата. Чувствах се много по-добре. Не обърнах никакво внимание на отражението в огледалото. Така и така изглеждах ужасно.

Когато отворих вратата, той стоеше до леглото с табла с храна, покрита с капак. Изглеждаше съвсем различен. Облечен в черно, избръснат, изкъпан, отпочинал.

- Добро утро, госпожо Грей! - каза весело. - Донесох закуската ви. - Изглеждаше пак като младо момче, и щастлив.