Петдесет нюанса освободени

Затворих очи и се отдадох на блаженото спокойствие на прегръдката му. Ръката ми беше на гърдите му, усещах как ударите на сърцето му забавят и се успокояват. Целунах го и прокарах нос по гърдите му. А като си помислиш, че това бе напълно невъзможно преди време, че никога нямаше да ми позволи.

- Така по-добре ли е? - прошепна той. Погледнах го. Усмихваше се.

- Да. Много. А ти как си? - Лицето ми беше огледално отражение на усмивката му.

- Липсвахте ми, госпожо Грей - каза той абсолютно сериозно.

- И вие ми липсвахте, господин Грей.

- И повече никакви подвизи. Чу ли ме?

- Никакви. Обещавам.

- Трябва винаги да говориш с мен.

- Това важи и за теб.

- Добре казано. Точка за вас. Ще се опитам. - Целуна косата ми.

- Мисля, че тук ще сме щастливи - прошепнах и пак затворих очи.

- Да. Ти, аз и... Точицата. Как се чувстваш между другото? Има ли проблем?

- Добре. Спокойна, щастлива.

- Добре.

- А ти?

- Добре. Спокоен, щастлив.

Погледнах го с надежда да разчета лицето му.

- Какво има? - попита той.

- Знаеш ли, когато се любим, обичаш да раздаваш команди.

- Оплакваш ли се?

- Не, чудех се... Нали каза, че ти липсва.

Той застина.

- Да, понякога.

- Е, трябва да направим нещо по въпроса - казах, целунах го нежно по устните и се увих около него като лоза. През съзнанието ми минаваха като снимки картини от Червената стая. Талис, масата, кръстът, как съм завързана с белезниците на леглото... Обичах малките му перверзни. Всъщност нашите малки перверзни. Можех да правя това. Можех да го направя за него. И за себе си. Кожата ми запя, когато се сетих за на-гайката.

- И аз обичам тези игри - казах, без да откъсвам поглед от очите му.

Той ме възнагради със срамежливата си усмивка.

- Честно казано, много ми се иска да стигна до границите ти

- тихо каза той.

- Кои граници?

- На удоволствието.

- О, това със сигурност ще ми хареса!

- Може би когато се приберем.

Обещанието увисна между нас.

Бяха минали два дни от пикника. Два дни от обещанието „Може би когато се приберем“. Той все още се държеше с мен все едно съм направена от стъкло. И все още не ме пускаше на работа. Работех вкъщи.

Отместих купчинката писма настрани и въздъхнах. Не бяхме влизали заедно в Червената стая откакто бях използвала ключовата дума. А каза, че му липсвала. И честно казано, и на мен, особено сега, след като спомена, че иска да стигне до границите на удоволствието. Замислих се дали да не му пратя мейл. Изчервих се. Погледнах масата за билярд. Да, нямах търпение.