Петдесет нюанса освободени

- Искам да видя глезените ти - обясни тихо той. Погледът му беше тревожен, пълен с очакване. Дали искаше да види следите от белезниците? Господи, нали приключихме вече с това? Дори и да имаше следи, бяха скрити под каишките на сандалите ми. Мисля, че тази сутрин дори не забелязах охлузвания. Той нежно прокара палеца си по дясното ми стъпало, палава усмивка затанцува по устните му, а аз се сгърчих от сладостна болка. Крисчън бързо и ловко разкопча каишките и усмивката му изчезна, щом видя тъмночервените кръгове.

- Не боли - казах.

Той ме погледна много тъжно, устните му бяха свити в права линия. Кимна, но като че ли не ми вярваше съвсем. Изхлузих сандала и той падна на земята. Да, знаех, че Крисчън не ми вярва. Пак го загубих. Пак беше замислен, разсеян, пак се загледа през прозореца и само механично продължи да гали и да масажира крака ми.

- Защо? Какво очакваше? - попитах меко.

Той ме погледна и вдигна рамене.

- Не очаквах, че ще се чувствам така, когато видя тези червени следи.

„О! Колко типично в негов стил... Стил Петдесет!“ В един миг

- отворен и досегаем, а в следващия - заключен и недостъпен. Как можех да следя всичките му настроения и да се нагаждам към тях?

- Как се чувстваш?

- Неудобно. Неприятно - каза той. Очите му бяха унили.

О, не! Разкопчах колана и седнах до него, краката ми останаха в скута му. Исках да седна в него, да го прегърна, да го успокоя -и щях да го направя, ако бяхме само с Тейлър, но Гастон... поне разделителното стъкло да беше по-тъмно. Хванах ръцете му.

- Не харесвам само смучките. Всичко останало... всичко, което направи... с белезниците... - Гласът ми беше много, много тих.

- Хареса ми. Повече от хареса. Беше умопомрачително. Можем да го направим пак, можем да го правим винаги, когато искаш.

Той се размърда неудобно в седалката си, а моето друго аз веднага хвърли романа, в който се беше зачела. Нещо от Джаки Колинс,

- Умопомрачително?

- Да. - Усмихнах се. Натиснах пениса му с пръстите на краката си. Не чух, но видях как рязко и дълбоко пое въздух. Устните му се разтвориха.

- Трябва да си сложиш колана, госпожо Грей. - Гласът му беше дрезгав. Натиснах отново, той си пое дъх, очите му потъмняха и ръката му стисна предупредително глезена ми. Наистина ли искаше да спра? Или да продължа?

Тогава блакберито звънна, той се намръщи, бръкна в джоба си и отговори. Погледна си часовника. Недоволството му беше вече осезаемо.

По дяволите! Пак работа! Пак ни прекъсваха! Опитах се да сваля крака си, но той стегна пръсти около глезена ми.