Петдесет нюанса освободени

Щях да получа удар, като видях цената. Пет хиляди евро на картина. Леле-мале!

- Но те са ужасно скъпи!

- Е, и? - И пак прокара нос по ухото ми. - Свиквай, Ана. - Пусна ме и тръгна бавно към бюрото, зад което стоеше млада жена, облечена в бяло и с виснало до пода чене при вида на Крисчън. Издразних се яко, но реших, че вместо да въртя очи, по-добре да се завъртя и да погледна пак картините. „Пет хиляди евро? Господи!“

Бяхме свършили с обяда, пиехме кафе и почивахме в хотел „Льо Сен Пол“. Гледката от върха спираше дъха. Лозя и слънчогледи, пръснати съвсем произволно сред малки спретнати френски ферми. Денят беше ясен, въздухът - чист, виждахме чак до морето. Там, на хоризонта, то си блещукаше спокойно и мързеливо. Изведнъж, като гръм от ясно небе, Крисчън каза:

- Питаше ме защо връзвам косата ти на плитка. - Гласът му ме уплаши. Изглеждаше... виновен.

-Да.

„По дяволите! По дяволите!“

- Мисля, че оная курва наркоманка ми е разрешавала да си играя с косата й. Не знам дали е сън, или спомен.

Говореше за родната си майка.

Погледна ме. От изражението му не можех да разбера нищо. Сърцето ми скочи в устата. Какво се казва в такива случаи? Какво бе редно да кажа?

- Обичам когато си играеш с косата ми - казах бавно и колебливо.

Той ме погледна несигурно.

- Наистина ли?

- Да. - И това беше самата истина. Грабнах ръката му. - Крисчън, мисля, че си обичал майка си.

Очите му се разшириха. Гледаше ме напрегнато. Не каза нищо обаче.

Дали не бях прекалила? „Кажи нещо, мой мили Петдесет! Моля те!“ Но той не обели и дума, само седеше и ме гледаше със сивите си дълбоки неразгадаеми очи. Изглеждаше изгубен.

- Кажи нещо - прошепнах. Не можех да издържам повече на тежкото мълчание.

Той поклати глава и издиша шумно.

- Да тръгваме. - Освободи се от ръката ми, изправи се, но изражението му остана същото. Дали бях прекрачила в забранената територия? Нямах представа. Сърцето ми се сгърчи. Не знаех дали да кажа нещо, или просто да изчакам. Реших да не се обаждам повече и го последвах чинно.

г

Бяхме вече на уличката - малка, тясна, настлана с камъни. Той хвана ръката ми.

- Къде искаш да отидем?

„Проговори! И не ми е ядосан. Слава тебе, Боже!“ Въздъхнах облекчено.

- Просто съм щастлива, че ми говориш.

- Знаеш, че не обичам да говоря за тези неща. Край, това е свършено - каза тихо той.