Петдесет нюанса по-тъмно

- Как го преследва?

- Имаше револвер.

-По дяволите!

- Всъщност не заплаши никого. Мисля, че искаше да се самоубие. Но все пак много се безпокоях за теб. Не знаех дали си в апартамента.

-Ясно. Тази жена очевидно е неуравновесена.

- Именно.

- И какво прави сега с нея Крисчън?

Кръвта се оттече от лицето ми и в гърлото ми се надигна жлъч.

- Не знам - прошепнах.

Итън се ококори - той поне разбираше.

Това беше въпросът: какво правеха те? Разговаряха, надявах се. Само разговаряха. И все пак можех да си представя единствено ръката му, която нежно я галеше по косата.

„Тя е разстроена и Крисчън се вълнува за нея, нищо повече“

- опитах се да се успокоя. Ала подсъзнанието ми тъжно клатеше глава.

„Не е само това. Лийла е способна да задоволява неговите потребности по начин, по какъвто аз не мога“. Тази мисъл беше потискаща.

Опитах се да се съсредоточа върху всичко, което бяхме правили през последните няколко дни - върху неговото любовно признание, флиртаджийския му хумор, дяволитостта му. Но в главата ми все звучаха думите на Елена.

„Не ти ли липсва... залата ти за игри?“

Изпих си бирата за рекордно време и Итън ми донесе втора. Не бях добра компания, обаче за негова чест той не спираше да говори, опитваше се да ми повдигне духа, разказваше за Барбадос, за Кейт и за Елиът, което ме разсейваше. Но нищо повече -само мимолетно разсейване.

Умът, сърцето и душата ми продължаваха да са горе в апартамента с моя Петдесет нюанса и жената, била негова подчинена. Жена, която си мислеше, че още го обича. Жена, която приличаше на мен.

Когато бях на третата бира, до аудито пред блока спря огромна лимузина със затъмнени стъкла. От нея слезе доктор Флин с някаква жена, облечена в бледосин медицински костюм. Тейлър им отвори входната врата.

- Кой е този? - попита Итън.

- Доктор Флин. Познат на Крисчън.

- Какъв доктор?

- Психиатър.

-Аха.

Продължихме да зяпаме натам и след няколко минути те отново се появиха. Крисчън носеше Лийла, увита в одеяло. „Какво?!“ Пред ужасения ми поглед всички се натовариха на лимузината и тя потегли.

Итън ме погледна състрадателно. Чувствах се изоставена, абсолютно изоставена.

- Ще ми вземеш ли нещо малко по-силно? - помолих го с изнемощял глас.

- Разбира се. Какво?

- Бренди.

Итън кимна и тръгна към бара. Вторачих се във входа през прозореца. След няколко секунди се появи Тейлър, качи се на аудито и потегли към „Ескала“... след Крисчън? Нямах представа.

Итън сложи пред мен голямо бренди.

- Хайде, Стийл. Дай да се напием.

Това ми прозвуча като най-хубавото предложение на света. Чукнахме се и отпих голяма глътка от огнената кехлибарена течност, парещо обезболяващо за ужасяващата болка, разцъфваща в сърцето ми.

Беше късно и бях замаяна. С Итън нямахме ключове за квартирата. Той настоя да ме изпрати до „Ескала“, но каза, че нямало да остане. Беше се обадил на приятеля, с когото се бяха срещнали по-рано на по чаша, и щял да се натресе у тях.

- Ето значи къде живеел тузарът! - възкликна Итън.

Кимнах.

- Сигурна ли си, че не искаш да се кача с теб?

- Не, трябва сама да се срещна с него - или просто да си легна.

- Ще се видим ли утре?

- Да. Благодаря, Итън - Прегърнах го.

- Ще се оправиш, Стийл - измърмори той до ухото ми, после ме пусна и ме проследи с поглед, докато влизах в сградата.

Слязох от асансьора и влязох в апартамента на Крисчън. Тейлър го нямаше, което беше необичайно. Отворих двукрилата вра-

та и тръгнах към дневната. Крисчън разговаряше по телефона и нервно крачеше пред рояла.

- Дойде - изсумтя, прониза ме с поглед и затвори. - Къде беше? - изръмжа, без да пристъпи към мен.

Сърдеше ли ми се? Да прекара толкова време с побърканото си бивше гадже, а да се сърди на мен?!

- Пила ли си? - попита той ужасено.

- Малко. - Не предполагах, че чак толкова си личи.

Крисчън въздъхна и прокара пръсти през косата си.

- Десет и петнайсет е - каза заплашително тихо. - Тревожех се за теб.

- С Итън отидохме да пийнем, докато ти се грижеше за бившата си - изсъсках му. - Не знаех колко ще се бавиш... с нея.

Крисчън присви очи и направи крачка към мен, но спря.

- Защо го казваш това?

Свих рамене и наведох очи.

- Какво има, Ана? - И за пръв път долових в гласа му нещо друго освен гняв. Може би страх?

Преглътнах с усилие и се замислих какво всъщност искам да кажа.

- Къде е Лийла?

- В една психиатрична клиника във Фримонт. - Той впи очи в лицето ми. - Ана, какво има? - Приближи се и застана пред мен.

- Какво се е случило?

Поклатих глава.

- Аз не съм за теб.

- Какво?! - ахна той. - Защо смяташ така? Как изобщо можеш да си го помислиш?

- Не мога да ти дам онова, от което имаш нужда.

- Нямам нужда от нищо друго освен теб.

- Когато те видях с нея... - Гласът ми секна.

- Защо ме измъчваш? Това няма нищо общо с теб, Ана. Само с нея. - Крисчън рязко си пое дъх и отново прокара пръсти през косата си. - Тя просто е болна.

- Но аз я усетих - връзката между вас.

- Какво?! Не! - Той посегна към мен и аз инстинктивно отстъпих назад. Крисчън отпусна ръка и запримигва. Изглеждаше обзет от паника.

- Бягаш ли? - промълви с разширени от страх очи.

Не отговорих. Опитвах се да събера пръснатите си мисли.