Петдесет нюанса по-тъмно

- Не разбирам защо ме намираш за привлекателна - промълвих. - Ти си... е, ти си, какъвто си... а аз съм... - Свих рамене и го погледнах. - Просто не мога да го разбера. Ти си красив, секси, добър, мил и грижовен, всички тези неща, а аз не съм. И не мога да правя нещата, които ти обичаш да правиш. Не мога да ти дам онова, което ти трябва. Как можеш да си щастлив с мен? Как бих могла да те задържа? - Шепнех, докато му разкривах най-мрач-ните си страхове. - Никога не съм разбирала какво виждаш в мен. И когато те видях с нея, най-после проумях. - Подсмръкнах и си избърсах носа, без да откъсвам поглед от застиналото му лице.

„О, това е мъчително! Говори ми, по дяволите!“

- Цяла нощ ли ще стоиш тук на колене? Защото тогава ще остана и аз - сопнах се.

Стори ми се, че изражението му омеква - може би изглеждаше развеселен? Ала не бях сигурна.

Можех да протегна ръка и да го докосна, само че така щях ужасно да злоупотребя с позицията, в която ме поставяше той. Не го исках, но и нямах представа какво иска той, нито какво се опитва да ми каже. Просто не го разбирах.

- Крисчън, моля те, моля те... говори ми - проплаках. Беше ми неудобно в тази поза, но продължавах да стоя на колене, вторачена в сериозните му красиви сиви очи. И чаках.

И чаках.

И чаках.

- Моля те - проплаках отново.

Напрегнатите му очи внезапно потъмняха и Крисчън примига.

- Ужасно се страхувах - промълви той.

О, слава богу! Подсъзнанието ми се тръшна обратно на фотьойла си, облекчено се отпусна и опъна голяма глътка джин.

„Той проговори!“ Изпълни ме признателност и преглътнах в опит да овладея емоциите си и новия пристъп на плач, който заплашваше да ме връхлети.

Гласът му беше тих и дрезгав.

- Когато видях Итън, разбрах, че някой те е пуснал да влезеш в апартамента. С Тейлър изскочихме от колата. Знаехме какво е станало и когато я видях - при това въоръжена... Сякаш умирах хиляди пъти, Ана. Някой заплашваше живота ти... най-ужасните ми страхове се превърнаха в действителност. И се разгневих - на нея, на теб, на Тейлър, на себе си.

Поклати глава, отново преживявайки страданието си.

- Не знаех в кой момент и как ще реагира Лийла. Не знаех какво да правя. - Замълча за миг и се намръщи. - И тогава тя сама ми показа - изглеждаше разкъсвана от разкаяние. И просто разбрах какво трябва да направя. - Млъкна отново и ме погледна в опит да прецени реакцията ми.

- Продължавай - промълвих.

Той мъчително преглътна.

- Когато я видях в това състояние, разбрах, че може би имам нещо общо с психическия й срив... - Отново затвори очи. - Тя винаги е била палава и жизнерадостна. - Потрепери и си пое дъх: прозвуча почти като ридание. Беше истинско изтезание да го слушам, но аз останах на колене и жадно поглъщах признанието му.

- Тя можеше да те нарани... да те убие. И вината щеше да е моя. - Погледът му се замъгли, изпълнен с неразбиращ ужас, и Крисчън отново потъна в мълчание.

- Но не го направи - прошепнах аз. - И ти не си виновен за нейното състояние, Крисчън.

И осъзнах, че е направил всичко това само заради моята безопасност, както и навярно заради безопасността на Лийла, защото се безпокоеше и за нея. Но до каква степен се безпокоеше за нея? Този нежелан въпрос остана в ума ми. Крисчън твърдеше, че ме обича, ала се бе държал ужасно грубо, изхвърляйки ме от собствената ми квартира.

- Просто исках да не си там - тихо каза Крисчън с онази негова свръхестествена способност да чете мислите ми. - Исках да си далеч от опасността, а ти... просто... не искаше... да си тръгнеш... - Изскърца със зъби и тръсна ядосано глава.

После напрегнато се вторачи в мен.

- Анастейжа Стийл, ти си най-упоритата жена, която познавам. - Затвори очи и отново поклати глава от изумление.

„О, той се завърна!“ От устните ми се отрони дълбока пречистваща и облекчена въздишка.

Крисчън отвори очи и на лицето му се изписа отчаяно изражение - искрено.

- Нямаше ли да избягаш?

- Никога!

Той отново стисна клепачи и цялото му тяло се отпусна. Когато отвори очи, видях в тях болката и мъката му.

- Помислих си... - Той млъкна. - Такъв съм аз, Ана... И съм твой. Какво да направя, за да те накарам да го проумееш? Да те накарам да видиш, че те желая по всякакъв възможен начин. Че те обичам.

- И аз те обичам, Крисчън, и когато те видях така... - Задавих се и пак се разплаках. - Помислих си, че съм те пречупила.

- Да ме пречупиш? Мен?! О, не, Ана. Тъкмо напротив. - Крисчън хвана ръката ми. - Ти си моят спасителен пояс - промълви и зацелува кокалчетата на пръстите ми, после притисна дланта ми към своята.

С разширени и пълни със страх очи нежно притегли ръката ми и я постави върху сърцето си - в забранената зона. Дишането му се ускори. Сърцето му биеше бясно под пръстите ми. Той не откъсваше поглед от мен, челюстта му беше напрегната, зъбите му стиснати.

Ахнах. „О, моят Петдесет нюанса!“ Позволяваше ми да го докосна. И сякаш целият въздух в дробовете ми се изпари - нямаше го. Ритъмът на сърцето ми се ускори в такт с неговия и кръвта забуча в ушите ми.