Петдесет нюанса по-тъмно

Крисчън пусна ръката ми и остави дланта ми върху сърцето си. Усещах топлината му под тънката тъкан на ризата му. Той затаи дъх. Не устоях и понечих да отместя ръка.

- Не - бързо каза Крисчън и отново постави длан върху ръката ми, притисна пръстите ми към себе си. - Недей.

Окуражена от тези две думи, се преместих по-близо и коленете ни се докоснаха. Колебливо вдигнах другата си ръка, тъй че да разбере точно какво възнамерявам да направя. Очите му се разшириха, ала не ме спря.

Внимателно започнах да разкопчавам ризата му. С една ръка беше трудно. Свих пръсти под дланта му и той ме пусна, позволявайки ми да използвам и двете си ръце, за да го разкопчая. Без да откъсвам очите си от неговите, разтворих ризата му и оголих гърдите му.

Крисчън преглътна с мъка. Дишането му се ускори още повече и усетих, че го обзема паника, ала не се отдръпна. Още ли беше в ролята си на подчинен? Нямах представа.

Наистина ли трябваше да го направя? Не исках да му причиня болка, нито физическа, нито психическа. Видът му в такова състояние, предлагайки ми се изцяло, беше предупредителен знак.

Протегнах ръка, дланта ми увисна над гърдите му и аз вперих очи в него... исках разрешение. Крисчън едва забележимо наклони глава и се приготви за докосването мй. От него се излъчваше напрежение, ала този път не от гняв - а от страх.

Поколебах се. Наистина ли можех да го направя?

- Да - промълви той, отново проявявайки странната си способност да отговаря на неизречените ми въпроси.

Зарових върховете на пръстите си в космите на гърдите му и леко ги раздвижих. Крисчън затвори очи и се намръщи, сякаш изпитваше непоносима болка. Не можех да издържа да го гледам и моментално отдръпнах ръка, ала той я хвана и твърдо я върна обратно, притисна я върху голата си гръд. Космите му гъделич-каха дланта ми.

- Не спирай - напрегнато каза Крисчън. - Имам нужда от това.

Очите му бяха стиснати. Сигурно страдаше неимоверно. Беше мъчителна гледка. Внимателно оставих пръстите си да се плъзнат по гърдите към сърцето му, като се удивявах на допира до него и се ужасявах, че престъпвам границата.

Той отвори очи - сив огън, прогарящ дупки в мен.

Имаше смразяващ вид - животински, невъобразимо напрегнат, задъхваше се. Кръвта ми кипна и аз се загърчих под погледа му.

Крисчън не ме спря, така че отново прокарах пръсти по гърдите му. Устните му се разтвориха и той се задъха още повече, не знам дали от страх, или от нещо друго.

Толкова отдавна ми се искаше да го целувам там, че се наведох и за миг го погледнах в очите, та намерението ми да стане съвсем ясно. После нежно залепих лека целувка над сърцето му и усетих топлата му сладко ухаеща кожа под устните си.

Задавеният му стон ме трогна толкова силно, че се отдръпнах, уплашена от онова, което ще видя на лицето му. Очите му бяха стиснати здраво, но той не помръдваше.

- Пак - прошепна Крисчън и аз отново се наведох към гърдите му, този път за да целуна един от белезите му. Той ахна. Целунах втори, после трети. Крисчън застена силно и изведнъж се озовах в прегръдките му, ръката му се зарови в косата ми и болезнено повдигна главата ми, устните ми срещнаха жадната му уста и започнахме да се целуваме. Пръстите ми бяха потънали в косата му.

- О, Ана! - промълви той, извъртя се и ме притегли на пода под себе си. Обхванах с ръце красивото му лице и в този миг усетих сълзите му.

„Той плаче... не! Не!“

- Недей да плачеш, Крисчън, моля те. Бях съвсем сериозна, когато ти казах, че никога няма да те напусна. Така е. Ако си останал с друго впечатление, ужасно съжалявам... моля те, моля те да ми простиш. Обичам те. Винаги ще те обичам.

Той впери очи в лицето ми. Изражението му беше невероятно измъчено.

- Какво има?

Очите му се разшириха, но той не каза нищо.

- Каква е тази тайна, която те кара да смяташ, че ще избягам? Която те кара да вярваш, че ще си ида? - попитах умолително, гласът ми трепереше. - Кажи ми, Крисчън, моля те...

Той се надигна и седна по турски. Последвах примера му, само че с изпънати крака. Смътно се зачудих дали не може да станем, но не исках да го прекъсвам. Най-после щеше да ми се изповяда.

Крисчън ме погледна. Изглеждаше безкрайно отчаян. „О, мамка му... ужасно е“.

- Ана... - Замълча измъчено в търсене на думи... Накъде водеше това, по дяволите?

Крисчън дълбоко си пое дъх.

- Аз съм садист, Ана. Обичам да бия дребни кестеняви момичета като теб, защото всички приличате на онази проституираща наркоманка - майка ми. Сигурен съм, че можеш да се досетиш защо. - Говореше бързо, сякаш думите дни, години наред го бяха измъчвали и сега отчаяно искаше да се избави от тях.

Светът замръзна. „О, не!“

Не го бях очаквала. Това беше лошо. Много лошо. Погледнах го, опитвах се да разбера последиците от признанието му. То обясняваше защо всички си приличаме.

Непосредствената ми мисъл беше, че Лийла е била права: „Господарят е човек на мрака“.

Спомних си първия разговор за склонностите му, който бях водила с него в Червената стая на болката.

- Ти каза, че не си садист — промълвих в отчаян опит да разбера... да измисля някакво оправдание за него.