Петдесет нюанса по-тъмно

Позволих си да разгледам за кратко профила му: правия нос, изваяните пълни устни, косата, паднала по челото. Не беше писано този божествен мъж да е мой.

Тиха музика изпълни колата, великолепно изпълнение, което не познавах. Тейлър се насочи към магистрала 1-5 и Сиатъл.

Крисчън се обърна към мен.

- Както вече ти казах, Анастейжа, имам предложение.

Погледнах нервно към Тейлър.

- Тейлър не може да те чуе - увери ме Крисчън.

- Как така?

- Тейлър - повиши глас Крисчън. Тейлър не отговори. Крисчън го повика отново и отново нямаше отговор. Крисчън се пресегна напред, потупа го по рамото и Тейлър си свали слушалките, които не бях забелязала.

- Да, господине?

- Благодаря, Тейлър. Няма нищо. Продължавай.

- Добре, господине.

- Сега доволна ли си? Той слуша айпода си. Пучини. Все едно че го няма.

- Ти нарочно ли го накара да го направи?

-Да.

Господи!

- Добре, какво е предложението ти?

Неочаквано Крисчън стана решителен и делови. Леле боже! Предстоеше сделка. Бях цялата внимание.

- Първо обаче искам да те попитам нещо. Предпочиташ ли обикновена сладникава връзчица без никакво изчанчено чукане?

Зяпнах.

- Изчанчено чукане ли? - успях да попитам.

- Да. Изчанчено чукане.

- Не мога да повярвам, че го каза.

- Да, но го казах. Отговори ми - настоя спокойно той.

Изчервих се. Богинята в мен бе паднала на колене, събрала

беше длани, умоляваше ме.

- Харесвам изчанченото ти чукане - отговорих тихо.

- Така си и мислех. Какво тогава не ти харесва?

„Че не мога да те докосна. Че ти се наслаждаваш на болката ми, на впиването на колана в плътта ми...“

- Заплахата за жестоко и необичайно наказание.

- Това пък какво означава?

- Имаш какви ли не пръчки, камшици и джаджи и те ме плашат до смърт. Не искам да ги използваш върху мен.

- Добре, без камшици и пръчки... и без колани - добави подигравателно той.

Погледнах го изумено.

- Да не би да поставяш някакви ограничения?

- Просто се опитвам да те разбера, да добия ясна представа за онова, което харесваш и не харесваш.

- Като цяло, Крисчън, на теб ти доставя удоволствие да ми причиняваш болка, която трудно преглъщам. Правиш го, защото си преценил, че съм прекрачила някаква невидима произволна граница.

- Съвсем не е произволна. Правилата са определени.

- Не искам никакви правила.

- Никакви ли?

- Никакви - отсякох, макар сърцето ми да се беше качило в гърлото. Накъде ли биеше?

- И нямаш нищо против, ако те напляскам?

- С какво ще ме напляскаш?

- С това. - Той вдигна ръка.

Наместих се притеснено на седалката.

- Не бих казала. Особено с онези сребърни топчета... - Добре че беше тъмно: лицето ми гореше и гласът ми пресекваше, като си припомнях онази нощ. Да... Бих го направила отново.

Той се подсмихна.

- Да, беше забавно.

- Дори повече от забавно - прошепнах.

- Ще понесеш ли малко болка?

Свих рамене.

- Сигурно. - Накъде биеше с тези въпроси? Нивото ми на страх скочи нагоре с няколко степени по скалата на Рихтер.

Той поглади брадичката си и каза замислено:

- Анастейжа, искам да започнем отново. Да започнем с обикновената сладникава връзчица и може би, след като ми имаш повече доверие, а аз се уверя, че си искрена и ми казваш всичко, ще продължим напред и ще се отпуснем с някои от нещата, които обичам да правя.

Зяпнах го напълно слисана, в главата ми не се мяркаше нито една мисъл - все едно компютърът ми се е сринал напълно. Стори ми се, че е неспокоен, но не го виждах ясно в полумрака. Най-сетне имах чувството, че разбирам.

Той искаше светлина, но можех ли да искам от него да направи това за мен? А пък аз не обичах ли мрака? Поне понякога. Спомени за нощта с Томас Талис нахлуха в мислите ми.

- Ами наказанията?

- Никакви наказания. Абсолютно никакви.

- Ами правилата?

- Никакви правила.

- Абсолютно никакви ли? Но ти имаш известни нужди и...

- От теб се нуждая много повече, Анастейжа. Последните няколко дни бяха истински ад. Всичките ми инстинкти нашепват да те оставя на мира, защото не те заслужавам... Снимките на момчето... Сега разбирам в каква светлина те възприема. Спокойна, красива, не че не си красива и сега, но докато седиш до мен, виждам болката ти. Много ми е трудно, след като знам, че аз съм човекът, който те е накарал да се почувстваш по този начин... Аз обаче съм егоист. Желая те още откакто падна в офиса ми. Ти си изящна, откровена, топла, силна, с чувство за хумор, възхитително невинна; списъкът е безкраен. Изпитвам истинско страхопочитание към теб. Желая те и мисълта, че ще паднеш в обятията на друг, е като нож в тъмната ми душа.

Устата ми пресъхна. Леле боже! Ако това не беше признание в любов, не знам какво друго можеше да е. Думите буквално избликнаха от мен - бентът се отприщи.