Петдесет нюанса по-тъмно

И според мен ресторантът ставаше. Дървени столове, ленени покривки, стени в същия цвят като стаята за забавления на Крисчън - наситено кървавочервено, - по стените безразборно закачени огледала в златни рамки, бели свещи и малки вази с бели рози. Гласът на Ела Фицджералд припяваше тихо за нещото наречено любов. Изключително романтична обстановка.

Сервитьорът ни заведе до маса за двама в приятно сепаре и аз седнах, изпълнена с нервно очакване какво ще каже Крисчън.

- Нямаме много време - обясни той на сервитьора още докато сядахме. - И за двамата говежда пържола, средно опечена, сос беарнез, ако имате, пържени картофи и зеленчуци по преценка на готвача. И ми донесете листата с вината.

- Веднага, господине. - Сервитьорът, очевидно стъписан от компетентността на Крисчън, заситни към кухнята. Крисчън остави блакберито си на масата. Господи, аз нямах ли право на глас?

- Ами ако не ми се яде пържола?

Той въздъхна.

- Не започвай отново, Анастейжа.

- Не съм дете, Крисчън.

- Тогава престани да се държиш като дете.

Имах чувството, че ми е ударил шамар. Това ли се очертаваше - напрегнат остър разговор въпреки романтичната обстановка, без сърца и цветя?

- Значи излиза, че се държа като дете, защото не искам пържола, така ли? - попитах, като се опитвах да скрия колко ми е мъчно.

- Не. Защото нарочно се опитваш да ме накараш да ревнувам. Детинска работа. Не уважаваш чувствата на приятеля си и затова го подвеждаш по този начин. - Крисчън стисна устни и вдигна намръщено поглед, когато сервитьорът се върна с листата с вината.

Изчервих се - не се бях замисляла дори за миг по този въпрос. Горкият Хосе. Изобщо не исках да го подвеждам. Неочаквано ме обзе срам и ужас. Крисчън беше прав - бях постъпила необмислено и безотговорно.

- Ще избереш ли вино? - попита Крисчън и изви очаквателно вежди - самото олицетворение на арогантността. Много добре знаеше, че не разбирам нищичко от вина.

- Ти избери - отвърнах нацупено, но смирено.

- Два чаши шираз от долината Бароса, ако обичате.

- Предлагаме вино само на бутилки, господине.

- Тогава бутилка - сопна се Крисчън.

- Разбира се, господине. - Човекът се отдръпна обидено. Не го винях.

Намръщих се на Крисчън. Какво го тормозеше? Със сигурност аз бях причината и скритата някъде дълбоко в мен богиня се надигна, макар и сънена, протегна се и се усмихна.

- Много си кисел.

Той ме погледна с безразличие.

- Интересно защо.

- Не е зле да сложиш начало с подходящия тон за интимен и честен разговор за бъдещето, не мислиш ли? - Усмихнах се мило.

Той стисна устни в тънка линия, ала след това, почти с нежелание, устните му се извиха и разбрах, че се опитва да потисне усмивката си.

- Извинявай.

- Приемам извинението и с удоволствие държа да те информирам, че не съм решила да стана вегетарианка от последния път, когато ядохме заедно.

- Тъй като е последният път, когато си яла, ми се струва, че въпросът е спорен.

- Пак същата дума, „спорен“.

- Спорен - повтори той, погледът му омекна и в очите му заблестяха весели искрици. Прокара ръка през косата си и отново стана сериозен. - Ана, последния път, когато говорихме, ти ме напусна. И сега съм... неспокоен. Казах ти, че искам да се върнеш мри мен, а ти... ти не ми отговори. - Погледът му беше толкова напрегнат, изпълнен с очакване, а пък прямотата му бе просто покоряваща. Какво, за бога, да отговоря на подобни думи?

- Липсваше ми... много ми липсваше, Крисчън. Последните няколко дни бяха... трудни. - Преглътнах и усетих как буцата в гьрлото ми набъбва, докато в ума ми нахлуваше споменът за отчаянието и мъката, които ме обзеха, след като го напуснах.

Изминалата седмица беше най-ужасната в живота ми, болката бе почти неописуема. Не бях изпитвала нищо подобно. Само че действителността напомняше за себе си, оставяше ме без дъх.

- Нищо не се е променило. Не мога да съм каквато искаш да бъда - успях да изрека въпреки буцата в гърлото.

- Ти си точно каквато искам - отвърна той с безкрайно съчувствие и разбиране.

- Не, Крисчън, не съм.

- Разстроена си заради онова, което се случи последния път. Аз се държах глупаво, а ти... Ти също. Защо не измислиш по-подходяща дума, Анастейжа? - Тонът му се промени, сега говореше така, сякаш ме обвинява.

„Какво?! Смяна на посоката?“

- Отговори ми.

- Не знам. Бях... не бях на себе си. Опитвах се да бъда каквато искаш ти, опитвах се да потисна болката и направо се побърках. Просто... забравих - промълвих и свих гузно рамене.

„Дали пък не можем да избегнем това късане на сърца?“

- Забравила си! - ахна той ужасено, стисна ръба на масата и ме погледна гневно. Свих се пред този поглед.

Ето, че отново побесня. Богинята в мен също ме стрелна с гневен поглед. „Видя ли, сама си навлече всичко!“

- Как да ти имам доверие? - попита дрезгаво той. - Как?

Сервитьорът донесе виното. Двамата с Крисчън не откъсвахме

очи един от друг - сини се взират в сиви. И двамата бяхме изпълнени с неизказани обвинения. Сервитьорът отвори бутилката и наля глътка в чашата на Крисчън. Той посегна автоматично, отпи и отсече:

- Добро е.