Петдесет нюанса по-тъмно

- Крисчън, защо мислиш, че имаш тъмна душа? Никога не бих казала подобно нещо. Тъжна може би, но ти си добър човек. Това го виждам... ти си щедър, мил си и никога не си ме лъгал. А пък и аз не съм се престарала... Миналата събота изживях истински шок. Беше като внезапно събуждане. Разбрах, че си се старал да ме глезиш и че аз не мога да бъда човекът, който искащ да бъда. След като си тръгнах, ми светна, че физическата болка, която си ми причинявал, е много по-незначителна от болката да те изгубя. Искам да те зарадвам, да ти доставя удоволствие, но е много трудно.

- Ти непрекъснато ми доставяш удоволствие - прошепна той.

- Колко пъти трябва да ти го повтарям?

- Никога не знам какво мислиш. Понякога си толкова затворен... като остров си. Плашиш ме. Затова си мълча. Просто не знам в каква посока ще поеме настроението ти. То се лашка от север на юг и после обратно само за наносекунда. Много е объркващо. Ти не ми позволяваш да те докосна, а на мен много ми се иска да те обичам.

Той примига в мрака, предпазливо, поне така ми се стори, и аз усетих, че не мога да му устоя повече. Разкопчах колана и се настаних в скута му, с което го изненадах. Хванах лицето му с длани.

- Обичам те, Крисчън Грей. А ти си готов да направиш всичко това за мен. Не те заслужавам и много се извинявам, че не мога да направя всички тези неща за теб. Може би с времето... не знам... но, да, приемам предложението ти. Къде да подпиша?

Той ме прегърна и ме притисна до себе си.

- О, Ана - въздъхна и зарови нос в косата ми.

Седяхме прегърнати и слушахме музиката - успокояващо изпълнение на пиано, - която сякаш отразяваше настроението в автомобила, прекрасното спокойствие след буря. Опитах да се наместя в него и отпуснах глава на рамото му. Той нежно ме погали по гърба.

- Докосването е трудно за мен, Анастейжа - прошепна.

- Знам. И ми се иска да разбера защо е така.

Той въздъхна и продължи тихо:

- Детството ми беше кошмарно. Един от сводниците на надрусаната курва... - Млъкна, тялото му се напрегна: припомняше си нещо ужасяващо. - Това го помня. - Потръпна.

Сърцето ми се сви, като си спомних белезите от изгоряло по гърдите му. „О, Крисчън!“ Прегърнах го по-силно през врата.

- Тя нараняваше ли те? Майка ти. - Гласът ми беше тих, потреперваше от напиращи сълзи.

- Не. Поне не помня. Просто не се интересуваше от мен. Не ме защитаваше от сводника си. - Изсумтя. - По-скоро аз се грижех за нея. Когато тя се самоуби, бяха необходими цели четири дни, докато ни намерят и съобщят... това го помня ясно.

Не успях да сдържа ужасеното си ахване. Мама му стара. В гърлото ми се надига горчилка.

- На това му се вика гнуснярска работа - прошепнах.

- До ента степен.

Притиснах устни до врата му, търсех и предлагах утеха и същевременно си представях малко мърляво момченце със сиви очи, изгубено, самотно, изправило се до тялото на мъртвата си майка.

„О, Крисчън!“ Вдъхвах аромата му. Ухаеше божествено, любимата ми миризма на света.

Когато се събудих, вече бяхме в Сиатъл.

- Здрасти - тихо каза Крисчън.

- Извинявай - прошепнах, примигнах и се протегнах. Все още бях в ръцете му, в скута му.

- Мога цял живот да те гледам как спиш, Ана.

- Казах ли нещо?

- Не. Почти до вас сме.

Виж ти.

- Значи няма да ходим у вас?

- Няма.

Погледнах го.

- Защо?

- Защото утре си на работа.

- Хм. - Нацупих се.

- Да не би да си намислила нещо?

Размърдах се.

- Може и да съм.

Той избухна в смях.

- Анастейжа, няма да те докосна отново, не и преди да ме помолиш.

-Какво?!

- Така ще започнеш да споделяш с мен. Следващия път, когато се любим, ще трябва да ми кажеш точно какво искаш, при това в най-малки подробности.

- Така ли? - Той ме премести от скута си, защото Тейлър вече спираше пред апартамента ми. Крисчън слезе и отвори вратата.

- Приготвил съм ти подарък. - Мина зад автомобила, отвори багажника и извади огромна кутия, опакована с подаръчна хартия. Това пък какво беше, дяволите да го вземат?

- Отвори я, като се прибереш.

- Ти няма ли да влезеш?

- Не, Анастейжа.

- Кога ще те видя?

- Утре.

- Шефът ми иска да изляза с него на по чашка.

Крисчън се намръщи.

- Така ли? - В гласа му се прокрадна заплаха.

- За да отпразнуваме първата ми седмица - добавих бързо.

- Къде?

- Не знам.

- Мога да те взема оттам.

- Добре... Ще ти пусна мейл или есемес.

- Добре.

Изпрати ме до вратата на фоайето и изчака, докато извадих ключовете си от чантата. Докато отключвах, хвана брадичката ми и проправи пътечка с целувки от ъгълчето на окото ми до ъгълчето на устата.

От мен се изтръгна приглушен стон, вътрешностите ми се разтопиха и потекоха.

- До утре - каза той с въздишка.

- Лека нощ, Крисчън. - Желанието в гласа ми беше неприкрито.

Той се усмихна.

- Влизай веднага - нареди и аз пресякох фоайето с тайнствения пакет в ръка.

- До скоро, сладурче - подвикна той, след това се обърна и с лека, въздушна походка се върна при автомобила.

Щом влязох в апартамента, отворих подаръка и открих вътре моя лаптоп „Макбук Про“, блакберито и още една правоъгълна кутия. Това пък какво беше? Разкъсах сребърната хартия и видях елегантен кожен калъф.