Петдесет нюанса по-тъмно

- Гласът му звучеше благоговейно и той се наведе, покри устата ми със своята и започна да се движи... бавно и сладостно. Затворих очи и отметнах глава назад, извих гръб, подчинявайки волята си на неговата, робиня на неговия опияняващо бавен ритъм.

Зъбите му одраскаха челюстта ми, брадичката ми и се спуснаха по шията ми, докато ритъмът се ускоряваше и ме тласкаше напред и нагоре - далеч от земната повърхност, от душа, от вледеняващия ужас, който бях преживяла тази вечер. Бяхме само аз и мъжът на моя живот и се движехме в унисон, движехме се като един, всеки напълно погълнат от другия. Пъшкането и сумтенето ни се сливаха. Наслаждавах се на изключителното усещане от неговото обладаване, докато тялото ми разцъфваше около него.

„Можех да го изгубя... обичам го...“ Обичах го невероятно много. Изведнъж бях завладяна от безкрайността на любовта си, от дълбочината на чувствата ми към него. Щях да прекарам остатъка от живота си, обичайки този мъж, и с тази благоговейна мисъл изригнах около него в изцеляващ, пречистващ оргазъм, като виках името му и по бузите ми се стичаха сълзи.

Той свърши и се изпразни в мен. После, заровил лице в шията ми, се свлече на пода, като ме притискаше към себе си, целуваше лицето ми и пиеше сълзите ми, докато топлата вода ни обливаше и миеше телата ни.

- Пръстите ми са гъбясали - измърморих отмаляла и задоволена, отпуснала глава на гърдите му. Той вдигна пръстите ми към устните си и ги целуна един по един.

- Наистина трябва вече да излизаме от душа.

- Тук ми е удобно. - Седях между краката му и Крисчън ме притискаше към себе си. Не ми се мърдаше.

Той измърмори в знак на съгласие, но аз изведнъж се почувствах уморена до смърт. През последната седмица се бяха случили страшно много неща - достатъчно за безкрайна сапунена опера, - а сега щях и да се омъжвам. От устните ми се изтръгна невярващ кикот.

- Какво ви е толкова смешно, госпожице Стийл? - нежно ме попита Крисчън.

- Тази седмица беше доста натоварена.

Той се ухили.

- Така си е.

- Слава богу, че се завърнахте жив и здрав, господин Грей -казах и отрезвях от мисълта какво е можело да се случи. Той се напрегна. Моментално съжалих, че съм му напомнила.

- Беше ме страх - за моя огромна изненада призна Крисчън.

- Преди ли?

Той кимна сериозно.

„Мама му стара“.

- Значи го представи откъм смешната му страна, за да успокоиш семейството си, така ли?

- Да. Бях прекалено ниско, за да кацна нормално. Обаче някак си успях.

По дяволите. Очите ми се стрелнаха към неговите. Той се беше намръщил. Водата продължаваше да се лее върху нас.

- Имаше ли голяма вероятност да не успееш?

Крисчън ме погледна.

- Огромна. - Замълча за миг. - За няколко ужасни секунди си мислех, че повече няма да те видя.

Прегърнах го силно.

- Не мога да си представя живота без теб, Крисчън. Обичам те толкова много, че чак се страхувам.

- И аз промълви той. — Животът ми ще е празен без теб. Обичам те невероятно много. - Ръцете му се стегнаха около мен и той зарови нос в косата ми. — Никога няма да те пусна да си отидеш.

- Не искам да си отида. Никога. - Целунах го по шията. Той се наведе и нежно ме целуна.

След малко обаче се размърда и каза:

- Хайде, да те изсушим и после в кревата. Уморен съм до смърт, а и ти изглеждаш като пребита.

Изборът му на думи ме накара да се отдръпна и да повдигна вежди. Той наклони глава настрани и ми се подсмихна.

- Имате нещо да кажете ли, госпожице Стийл?

Поклатих глава и колебливо се изправих.

Седях на леглото. Крисчън настоя да изсуши косата ми - много го биваше в това. Стана ми неприятно, когато се сетих как е събрал такъв опит, затова веднага пропъдих тази мисъл. Минаваше два през нощта и бях готова да заспя. Крисчън ме погледна, после отново разгледа ключодържателя, легна до мен и невярващо поклати глава.

- Адски е гот. Най-чудесният подарък за рожден ден, който съм получавал. - Погледна ме с меки, топли очи. - По-хубав е даже от плаката на Джузепе Денатале⁵ с автограф.

- Щях да ти кажа по-рано, но понеже наближаваше рожденият ти ден... Какво се подарява на човек, който има всичко? Реших да ти подаря... себе си.

Той остави ключодържателя на нощното шкафче и ме притегли към гърдите си.

- Съвършен е. Като теб.

Подсмихнах се, въпреки че не виждаше лицето ми.

- Аз изобщо не съм съвършена, Крисчън.

- Подхилвате ли ми се, госпожице Стийл?

Откъде знаеше?

- Възможно е. - Изкикотих се. - Може ли да те попитам нещо?

- Разбира се. - Той зарови лице в шията ми.

- Това, че не се обади на връщане от Портланд, заради Хосе ли беше всъщност? Тревожил си се, че съм тук сама с него, нали?

Крисчън не отговори. Обърнах се да го погледна. Очите му бяха напрегнати.

- Съзнаваш ли, че това е нелепо? Че така подложи семейството си и мен на ужасен стрес? Всички адски много те обичаме.

Той примига, после ми отправи срамежливата си усмивка.

- Нямах представа, че ще се разтревожите толкова.

Свих устни.

- Кога ще си го набиеш в дебелата глава, че те обичаме?

- Дебела глава ли? - Крисчън изненадано повдигна вежди.

Кимнах.

- Да. Дебела глава.

- Не знаех, че черепът ми е по-дебел от останалите кости в тялото ми.