Пясъчния човек

Няма право да се предава! Трябва да предупреди персонала на отделението и да извика полицията!

Поема си дълбоко въздух и пак опитва. Стягайки здраво мускули, за да задържи позицията си, тя най-сетне успява да забие зъби в дебелия колан, да разхлаби катарамата и да го отпусне сантиметър-два. После пада замаяна назад. След секунда обаче се извърта и започва да дърпа дясната си ръка, докато не я измъква.

Оттук нататък не й трябва много време, за да се освободи от останалите колани. Тазовите кости я болят от ненормалното разтваряне на краката й, мускулите й потрепват, докато си обува бикините и панталона.

А после се изстрелва от килията си и хуква боса по коридора. Една от обувките на доктора подпира охранителната врата, за да не й позволи да се затвори.

Сага отваря предпазливо вратата и се ослушва. В отделението цари призрачна тишина. Единственият звук е от залепването на босите й крака по линолеума на пода, докато пристъпва предпазливо в контролната зала вдясно от нея, и се приближава до мониторите. Те са тъмни, лампичките на алармата също не светят. Електроснабдяването на цялата зала с прекъснато.

Но все някъде трябва да има било телефон, било функционираща аларма. Сага минава бързо покрай поредица от затворени врати, докато не стига до кухнята за персонала. Чекмеджетата за приборите зеят отворени, един от столовете лежи прекатурен на пода.

В мивката е хвърлено ножче за белене на плодове и потъмняваща обелка от ябълка. Сага грабва ножчето, уверява се, че е остро, и продължава напред.

Дочува странно, слабо жужене.

Дясната й ръка стисва силно ножчето. Прекалено силно.

Тук някъде би трябвало да бъдат охранителите, но тя не смее да извика. Страхува се, че Юрек ще я чуе.

Продължава напред по коридора и жуженето се засилва. Звучи като муха, залепена за мухоловка. Сага пристъпва тихо към стаята за персонала, изпълнена с грозно предчувствие.

Вратата на стаята е отворена. Лампата е запалена. Сага протяга ръка и бутва още малко вратата.

Зърва края на тясно легло. Някой е легнал на него. Два крака в бели чорапки.

— Ехо! — прошепва неуверено тя.

Решава, че онзи, който е легнал там, слуша музика със слушалки и е пропуснал всичко ставащо в отделението.

Пристъпва напред. Леглото е подгизнало в кръв.

На него лежи момичето с пиърсинг на бузите. Тялото й още потрепва. Очите й са изцъклени към тавана. Лицето й се гърчи. От стиснатите й устни блика смесица от кръв и пяна.

— О, боже! — ахва Сага.

В гърдите на момичето зеят десетина прободни рани, дълбоки рани в сърцето и белите дробове. Сага не може да стори нищо, за да й помогне. Може единствено да извика помощ. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

На пода, до останките от разбития телефон на медицинската сестра, капе кръв.

— Ще повикам помощ! — прошепва й Сага.

Устните на момичето просъскват и от тях излиза балонче кръв.

158

Сага се изстрелва от стаята с кошмарното чувство за празнота отвътре.

„Моля те, Господи, моля те!“ — нарежда мислено.

Онемяла от шок и ужас, тя приближава към следващата охранителна врата. От другата й страна седи охранителят. Дебелите стъкла на вратата някак си го размазват, правят го неясен.

Скрила ножчето за плодове в ръка, за да не го уплаши, Сага почуква на стъклото и се провиква:

— Помощ! Имаме нужда от помощ!

Почуква по-силно, но охранителят не реагира. Тя прави няколко крачки встрани и едва сега забелязва, че вратата е отключена.

Всички врати очевидно са отключени.

Тъкмо се кани да извика на охранителя, когато забелязва, че и той е мъртъв. Гърлото му е прерязано толкова брутално, че прешлените на хранопровода се виждат. Главата му изглежда като увиснала върху дръжка на метла. Кръвта изтича от тялото му и се събира в голяма локва около стола му.

Сага профучава по мокрия от кръв под с ножчето си в ръка, а после хуква нагоре по стълбите и излиза през отворената порта.

След това започва да дърпа вратата, водеща до Съдебнопсихиатричното отделение 30. Заключена е. Разбира се, нали е полунощ. Сага удря няколко пъти със свит юмрук, но бързо се отказва и продължава по коридора по посока на главния вход на сградата.

— Ехоо! — провиква се силно. — Има ли някой тук?

На пода, под ярката болезнена светлина на флуоресцентните лампи се вижда другата обувка на доктора.

Внезапно Сага зърва движение. Мъж, който стои и пуши. После той хвърля фаса си и изчезва наляво. Сага хуква с всички сили към стъкления изход и прохода, отвеждащ към главната част на болницата. Завива и вижда, че подът под краката й е мокър.

Първото й впечатление е, че подът е черен. Но после миризмата на кръв става толкова осезаема, че тя едва се сдържа да не повърне. Огромна локва кръв. Стъпки, тръгващи от нея по посока на изхода.

До коша за боклук вдясно се търкаля главата на Андерш Рьон.

„Юрек се е опитал да вкара кош и е пропуснал“ — казва си разсеяно Сага.

Дишането й се учестява, главата й се замайва. Но продължава напред. Мислите й се стрелкат хаотично във всички посоки. Объркани, ужасени. Не е в състояние да приеме случващото се.