Пясъчния човек

Юна изпреварва автобус, достига до 160 километра в час и буквално профучава покрай жълтите тухли на сградите от близките жилищни комплекси. Натискането на спирачките за левия завой към пристанището кара колата да подскочи няколко пъти върху коловозите сняг. През високата мрежа, ограждаща пристанището, той зърва мъгливите светлини на кран, който в момента товари с контейнери дълъг, тесен ферибот.

Ръждивокафяв товарен влак се носи към Фрихамнен.

Юна се взира в неясните сенки около пустите складове. Колата подскача отново върху камарите сняг и изпод гумите се разлита мръсна киша.

Стига до кръстовище. Бариерите вече се спускат, но той ускорява през железопътната линия и успява да се измъкне на косъм — последната бариера само леко одрасква капака на колата му.

През Фрихамнен отново ускорява. От фериботния терминал за Талин излизат хора — разредена колона от черни фигури, изчезващи в нощта.

Диса трябва да е някъде тук. Беше спряла колата си и бе излязла. Някой я беше принудил да дойде тук. А после я беше накарал да излезе от колата.

Той натиска клаксона и хората се разбягват от пътя му. Една жена изпуска от уплаха куфара си и той профучава директно през него.

По рампата към ферибота за Санкт Петербург се придвижва бавно голям камион.

Юна се стрелва покрай празния паркинг между складове 5 и 6 и минава през портите на терминала за контейнери.

Доковете с тесните им алеи и високите сгради без прозорци са като град в града. С периферното си зрение Юна забелязва нещо и автоматично забива спирачки.

В прохода пред него е спряла колата на Диса. Върху капака й вече се е натрупал тънък пласт сняг. Шофьорската врата е отворена. Юна се втурва към нея и поглежда вътре. Няма следи от борба и насилие. Двигателят е все още топъл.

Юна се изправя и вдишва дълбоко от леденостудения въздух.

Диса е излязла от колата и е тръгнала към нещо, което се е намирало зад нея. Стъпките й в снега все още личат, въпреки че постепенно се запълват.

— Не! — прошепва отчаяно той.

На десетина метра зад колата се вижда петно от втвърден сняг. После широка следа, спираща на около метър по-нататък между контейнерите. Очевидно нещо е било влачено натам. Под пухкавия сняг се забелязват дребни капчици кръв.

След него снегът е гладък и девствен.

Юна едва успява да се сдържи да не закрещи името на Диса.

Отстъпва няколко крачки назад и вижда пет контейнера, висящи във въздуха над него. На дъното на най-долния върху червен фон се чете бял надпис: „Хамбург Юг“.

Точно като онзи, който блокираше пътя на Диса.

Отворен контейнер на „Хамбург Юг“. Юрек най-вероятно я е вкарал там.

Юна хуква към крана, който държи контейнера.

Излиза на док 5. Сърцето му бие в гърдите като лудо.

Докер с шлем на главата говори нещо в радиостанцията си. Огромен кран на релси товари контейнеровоз.

Юна зърва червения контейнер и хуква към него. На контейнеровоза вече са натоварени стотици контейнери в различни цветове, носещи имената на различни корабни компании. Двама докери, облечени в яркожълти жилетки, вървят бързо покрай брега. Единият от тях сочи към нещо на високия мостик на контейнеровоза.

162

Юна прескача бетонната бариера в края на кея. Върху черната вода се носят мръсни парчета лед. Миризмата на морето се смесва с дизеловите пари на четири големи камиона „Катерпилар“.

Той скача върху подвижното мостче на кораба и се качва на борда му. Тръгва с бързи крачки покрай перилата. Сритва кутия вериги за гуми, препречваща пътя му, и намира една лопата.

— Хей, ти! — подвиква му някакъв мъж зад него.

Юна хуква напред и малко по-нататък, сред гаечни ключове, ръждясала верига и подемни куки зърва тежък ковашки чук. Пуска лопатата, грабва чука и побягва към червения контейнер. Удря по него с юмрук и металът му отвръща с глух екот.

— Диса! — изкрещява Юна и заобикаля отпред.

Двойните врати са заключени с огромен тежък катинар. Юна вдига ковашкия чук с две ръце и с неприсъща дори за самия него сила го стоварва върху катинара. Чува се пукот и катинарът се разбива. Той хвърля чука и отваря рязко вратите.

Диса не е тук. Единствените предмети в мрака са две спортни беемвета.

Юна се вижда в чудо какво да прави оттук нататък. Обръща се по посока на дока и плъзга поглед по стотиците камари с контейнери.

В далечината отвъд, през пелената от сняг забелязва танкера в Люден.

Вдига отново тежкия ковашки чук и хуква обратно.

В края на пристанището камион, покрит с мръсен брезент, се качва на ферибота за Санкт Петербург.

На рампата зад първия камион се вижда втори, дърпащ след себе си червен контейнер. На стените на контейнера пак се чете надпис „Хамбург Юг“.

Юна се опитва да измисли най-бързия начин, по който може да стигне там.

— Хей, не можеш да се качиш там! — чува се зад него нечий глас.

Юна се обръща и вижда едър докер с шлем, яркожълта жилетка и дебели ръкавици.

— Национална полиция! — провиква се в отговор той. — Търся…

— Не ми пука кой си! — прекъсва го докерът. — Не можеш да се качваш просто ей така на борда на…

— Повикай шефа си и му обясни!

— Стой на място! Ще обясниш всичко на охраната, която…