Пир за врани

— Сир Джайм, виждал съм ужасни неща през живота си — каза старецът. — Войни, битки, най-подли убийства… бях момче в Староград, когато сивата чума отнесе половината град и три четвърти от Цитаделата. Лорд Хайтауър изгори всички кораби в пристана, затвори вратите и заповяда на стражите да избият всички, които се опитат да избягат, било то мъже, жени или бебета. Убиха го, когато чумата отмина. В същия ден, в който отново отвори пристанището, го смъкнаха от коня му и му срязаха гърлото, и младия му син убиха също. До ден днешен невежите в Староград плюят, щом се спомене името му, но Квентон Хайтауър направи онова, което трябваше. Вашият баща беше от същия сорт. Мъж, който правеше каквото трябва.

Затова ли изглежда толкова доволен от себе си?

Очите на Пицел се бяха навлажнили от изпаренията, вдигащи се от трупа.

— Плътта… когато плътта съхне, мускулите се стягат и издърпват устните нагоре. Това не е усмивка, само… изсъхване, нищо повече. — Примига да махне сълзите. — Трябва да ме извините, много съм уморен. — Закрета бавно към изхода на септата, подпираше се тежко на тоягата си. „Той също умира“, осъзна Джайм. Нищо чудно, че Церсей го наричаше безполезен.

Милата му сестричка, разбира се, смяташе половината двор или за безполезни, или за предатели: Пицел, Кралската гвардия, Тирелите, самия Джайм… дори сир Илин Пейн, немия рицар, който служеше като палач. Като Кралска справедливост, той отговаряше и за тъмниците. След като бе лишен от език, Пейн ги беше оставил в ръцете на подчинените си, но Церсей все пак го обвиняваше за бягството на Тирион. „Беше моя работа, не негова“, за малко не й каза Джайм. Вместо това бе обещал да разбере каквото може от главния тъмничар, превития на две старец Ренифър Дълги води.

— Виждам, че се чудите що за име е това — задърдори той, когато Джайм отиде да го разпита. — Името е старо, наистина. Не съм от тия, дето се хвалят, но в жилите ми тече кралска кръв. Потомък съм на принцеса. Баща ми ми разправяше тази история още когато бях момченце. — Ако се съдеше по петнистото му теме и белите косми по брадичката, Дълги води трябваше да е бил момченце доста отдавна. — Била най-прелестното съкровище на Девичи свод. Лорд Сърцат юмрук, великият адмирал, изгубил сърцето си по нея, макар да бил женен за друга. Родила му син, чието копелешко име било „Води“ в чест на баща му, а когато пораснал, станал велик рицар, както и синът му, който сложил „дълги“ пред „води“, та да знаят хората, че той самият не е с долно потекло. Тъй че имам в себе си едно драконче.

— Да, за малко щях да ви сбъркам с Егон Завоевателя — отвърна Джайм. — „Води“ беше обичайно копелешко име край залива Черна вода; старият Дълги води по-скоро беше потомък на някой дребен рицар, отколкото на принцеса. — Впрочем, имам по-спешни грижи от потеклото ви.

Дълги води кимна.

— Избягалият затворник.

— И липсващият тъмничар.

— Рюген — уточни старецът. — Тъмничар. Отговаря за третото ниво, черните килии.

— Разкажете ми за него — подкани го Джайм. Знаеше кой е Рюген, макар Дълги води да не знаеше това.

— Немарлив, небръснат, груб. Неприятен ми беше, вярно, признавам. Беше тук още когато дойдох, преди дванайсет години. Назначил го крал Ерис. Рядко се навърташе тука, трябва да се каже. Това го отбелязах в рапортите си, милорд. Определено го отбелязах, давам ви честната си дума за това, думата на човек с кралска кръв.

„Ако още веднъж ми споменеш за тази кралска кръв, може и да пролея от нея“, помисли Джайм.

— Кой видя рапортите?

— Някои от тях отидоха при главния ковчежник, други — до началника на слухарите. Всички — до главния тъмничар и Кралската справедливост. В тъмниците винаги е било така. — Дълги води се почеса по носа. — Рюген беше тук, когато трябваше, милорд. Това трябва да се каже. Черните килии се използваха малко. Преди да пратят в тях малкия брат на ваше благородие, държахме за известно време Великия майстер Пицел, а преди него — предателя лорд Старк. Имаше и трима други, от простолюдието, но лорд Старк ги даде на Нощния страж. Лично аз не мислех, че е добре да ги освобождава, но документите бяха редовни. Всичко това го отбелязах в рапорта си, можете да сте сигурен в това.

— Кажете за другите двама тъмничари, заспалите.

— Тъмничари ли? — Дълги води изсумтя. — Те не бяха тъмничари. Бяха само ключари. Короната плаща за двайсет ключари, милорд, цели двайсет, но откакто съм тук, не сме имали никога повече от дванайсет. Трябва да имаме шест тъмничари, по двама на всеки етаж, но имаме само трима.

— Вие и други двама?

Дълги води отново изсумтя.

— Аз съм главният тъмничар, милорд. Аз съм над тъмничарите. Отговарям за сметките. Ако милорд пожелае да прегледа сметките ми, ще се увери, че са точни. — Дълги води отвори една голяма, подвързана с кожа книга. — В момента имаме четирима затворници на първия етаж и един на втория, освен брата на ваше благородие. — Старецът се намръщи. — Който избяга, разбира се. Вярно. Ще го задраскам. — Вдигна едно перо и почна да го остри.