Пир за врани

Кожата на майка й бе изтъняла като пергамент, дългата й коса беше побеляла. Някаква гордост се бе съхранила в начина, по който държеше главата си изправена, но очите й бяха помръкнали и замъглени, а устата й потрепери, когато попита за Теон. „Върна ли лошото ми момче?“, така попита. Теон беше десетгодишен, когато го отведоха за заложник в Зимен хребет, и за лейди Аланис, изглежда, винаги щеше да си остане на десет. „Теон не можа да дойде — трябваше да й отвърне Аша. — Татко го изпрати да опустошава Каменния бряг“. Лейди Аланис нямаше какво да отвърне на това. Само кимна бавно, но си личеше колко дълбоко са я наранили думите на дъщеря й.

„А сега трябва да й кажа, че Теон е мъртъв, и да забия още една кама в сърцето й“. Там вече се бяха забили два ножа. На остриетата им бяха изписани имената Родрик и Марон и ножовете неведнъж жестоко се бяха извивали в нощта. „Ще отида да я видя утре сутринта“, закле се Аша. Пътуването й беше дълго и уморително, не можеше сега да се изправи пред майка си.

— Трябва да поговоря с лорд Родрик — каза на Три зъба. — Погрижи се за екипажа ми, след като разтоварят „Черен вятър“. Ще доведат пленници. Искам да получат топла постеля и гореща храна.

— Има студено телешко в кухните. И горчица в една делва, от Староград. — При мисълта за горчицата старата се усмихна и от голите й венци щръкна един дълъг кафяв зъб.

— А, не! Пътуването ни беше тежко и бурно. Искам да им дадеш нещо топло. — Аша пъхна палец под широкия си кожен колан с железни шипове. — На лейди Гловър и децата да не им липсва храна и топлина. Тях ги настани в кулата, не в подземията. Бебето е болно.

— Бебетата вечно са болни. Повечето умират и близките им плачат. Ще питам милорд къде да ги сложа.

Аша я стисна с два пръста за носа.

— Ще направиш каквото аз казвам. А ако това бебе умре, никой няма да плаче повече от теб. — Три зъба изплака и обеща да се подчини и Аша я пусна и тръгна да потърси вуйчо си.

Хубаво беше, че може отново да повърви по тези коридори. Винаги беше чувствала Десет кули като свой дом, повече от Пайк. „Не един, а десет замъка, скупчени един до друг“, беше помислила още първия път, когато го видя. Помнеше задъханото си детско тичане нагоре-надолу по стъпала, бойници и покрити мостове, ловенете на риба долу при Дългия каменен кей, дните и нощите, изгубени сред книжното съкровище на вуйчо й. Дядото на неговия дядо беше вдигнал този замък, най-новия на островите. Лорд Теомор Харлоу беше загубил трима сина в бебешката люлка и бе обвинил наводнените мазета, влажните камъни и отровната селитра на древния замък Харлоу. Десет кули беше по-проветрив, по-удобен, разположен на по-добро място… но лорд Теомор бил променчив човек, както би удостоверила всяка от жените му. Беше имал шест, всяка толкова различна, колкото различни бяха и неговите десет кули.

Книжната кула беше най-дебелата от десетте, осмоъгълна и съградена от огромни блокове дялан камък. Стълбището беше вградено между дебелите й стени. Аша го изкачи бързо до петия етаж и стаята, в която четеше вуйчо й. „Не че има стаи, където да не чете“. Лорд Родрик рядко го виждаха без книга в ръка, било то в нужника, на палубата на „Морска песен“ или докато даваше аудиенция. Аша често го беше виждала да чете и на трона под сребърните коси. Изслушваше всеки случай, който му представяха за съд, произнасяше присъдата си… и прочиташе страница-две, докато началникът на гвардията доведеше следващия молител.

Намери го изгърбен над една маса до прозореца, обкръжен от пергаментови свитъци, които можеше да са оцелели още от Валирия, преди да я сполети Ориста, и тежки, подвързани в кожа томове с ключалки от бронз и желязо. Свещи от пчелен восък, високи и дебели колкото мъжка ръка, горяха от двете страни на стола му на красиво изковани железни стойки. Лорд Родрик не беше нито дебел, нито тънък; нито висок, нито нисък; нито грозен, нито пък красив. Косата му бе кафява както и очите, макар че късата му подкастрена брада бе посивяла. Общо взето на външност беше съвсем обикновен, отличаваше го единствено любовта му към писаното слово, нещо, което толкова много железнородени мъже смятаха за немъжествено и извратено.

— Вуйчо. — Тя затвори вратата. — Кое четиво е толкова неотложно, че да оставиш гостите си без домакин?

— „Книга за изгубените книги“ на архимайстер Марвин. — Той вдигна очи от страницата и я погледна. — Хото ми донесе копие от Староград. Има дъщеря и иска да се оженя за нея. — Лорд Родрик почука с нокът по книгата. — Ей тука, виждаш ли? Марвин твърди, че е открил три страници от „Знаци и поличби“, видения, записани от девствената дъщеря на Енар Таргариен, преди Ориста да сполети Валирия. Лани знае ли, че си тук?

— Още не. — Лани беше галеното му име за майка й; само Четеца я наричаше така. — Нека си почине. — Аша премести купчината книги от едно столче и се настани. — Три зъба май е загубила още два от трите. Един зъб ли й викаш вече?