Пир за врани

— Можеш да я прочетеш тук. Стара е и листата се трошат. — Изгледа я намръщено. — Архимайстер Ригни пише, че историята е колело, защото човешката природа е фундаментално непроменчива. Случвалото се преди задължително ще се случи отново, според него2. Сещам се за това всеки път, щом се замисля за Вранското око. Юрон Грейджой някак странно звучи като Урон Грейайрън за старческите ми уши. Аз няма да ида на Стари Уик. Не би трябвало да идеш и ти.

Аша се усмихна.

— И да пропусна първия кралски събор, свикан от… колко време е минало наистина, вуйчо?

— Четири хиляди години, ако може да се вярва на Херег. Два пъти по-малко, ако приемеш аргументите на майстер Денестан във „Въпроси“. Ходенето на Стари Уик няма да ти донесе нищо. Тази мечта за кралство е лудост в кръвта ни. Казах го на баща ти още когато се издигна, а сега е още по-вярно. Това, което ни трябва, е земя, а не корони. Докато Станис Баратеон и Тивин Ланистър спорят за Железния трон, имаме рядката възможност да подобрим съдбата си. Да вземем едната страна или другата, да им помогнем за победата с флотите си и да поискаме земите, които ни трябват, от един благодарен крал.

— Това може би заслужава да се обмисли, след като седна на Престола от Морски камък — отвърна Аша.

Вуйчо й въздъхна.

— Няма да ти е приятно да го чуеш, Аша, но няма да бъдеш избрана. Никоя жена не е управлявала железнородените. Гуинис наистина е със седем години по-голяма от мен, но когато баща ни умря Десетте кули станаха мои. Същото ще е с теб. Ти си дъщеря на Бейлон, не негов син. И имаш трима чичовци.

— И един вуйчо.

— Аз не се броя.

— Броиш се. Докато си в Десет кули, имам Харлоу.

Харлоу не беше най-големият от Железните острови, но беше най-богатият и населен, а силата на лорд Родрик не беше за пренебрегване. На Харлоу Харлоу нямаше съперник. Волмарките и Каменните дървета имаха големи владения на острова и се гордееха с прочутите си капитани и свирепи воини, но и най-свирепите се огъваха под косата. Кенинг и Майл, някогашни непримирими врагове, отдава бяха съкрушени и превърнати в покорни васали.

— Братовчедите са ми верни и във война бих командвал мечовете и платната им, но виж, на кралски събор… — Лорд Родрик поклати глава. — Под костите на Нага всеки капитан застава като равен. Някои ще извикат твоето име, не се съмнявам. Но няма да са достатъчно. А щом виковете закънтят за Виктарион или за Вранското око, някои от онези, които пият долу в залата ми, ще се присъединят към другите. Пак ти казвам: не вдигай платна в тази буря. Битката ти е безнадеждна.

— Никоя битка не е безнадеждна, преди да си я повел. Моите права са най-неоспорими. Аз съм наследничката на властта на Бейлон.

— Все още си си същото упорито дете. Помисли за горката си майка. Само ти остана на Лани. Ако потрябва, ще подпаля „Черен вятър“, за да те задържа тук.

— И ще ме накараш да плувам до Стари Уик?

— Дълго плуване ще е, в студени води, и то заради корона, която не можеш да задържиш. Баща ти имаше повече кураж, отколкото разум. Старият закон е служил добре на островите, докато сме били малко кралство между многото, но Завоеванието на Егон сложи край на това. Бейлон отказа да види онова, което беше съвсем видимо пред очите му. Старият закон умря с Черния Харън и синовете му.

— Знам. — Аша беше обичала баща си, но не се заблуждаваше. В някои отношения Бейлон наистина беше сляп. „Храбър мъж, но лош владетел“. — Означава ли това, че трябва да живеем и мрем като роби на Железния трон? Ако отляво на борд има скали, а отдясно — буря, мъдрият капитан избира трети курс.

— Покажи ми го този трети курс.

— Ще го направя… на събора. Вуйчо, как може изобщо да си помислиш да не присъстваш? Това ще е история, жива…

— Предпочитам мъртвата история. Мъртвата история е написана с мастило, живата се пише с кръв.

Искаш да умреш като страхливец в леглото си?

— Как иначе? Но не преди да съм свършил с четенето. — Лорд Родрик отиде до прозореца. — Не ме попита за лейди майка си.

„Страхувах се“.

— Как е тя?

— По-силна. Може да надживее всички ни. Теб със сигурност, ако продължиш да упорстваш в тази глупост. Храни се повече, отколкото когато дойде тук, и вече не се буди толкова често нощем.

— Това е добре. — През последните години на Пайк лейди Аланис не можеше да спи. Нощем обикаляше по коридорите със свещ в ръка и търсеше синовете си. „Марон? — викаше пронизително. — Родрик, къде си? Теон, мъничкият ми, ела при мама“. Неведнъж Аша бе виж дала майстерът да вади сутрин трески от петите на майка й, след като е минала боса по люлеещия се дървен мост до Морската кула. — Сутринта ще я видя.

— Ще те пита за Теон. „Принцът на Зимен хребет“.

— Ти какво си й казал?

— Почти нищо. Какво да й кажа? — Поколеба се. — Ти сигурна ли си, че е мъртъв?

— Не съм сигурна в нищо.

— Намерихте ли трупа му?