Планетата на Шекспир

— Това няма да го бъде — възрази Никодим.

— Зависи от Кораба — каза Хортън. Ще го обсъдя с Кораба. Но не мога да ти дам никаква надежда.

— Разбираш, че съм воин — рече Хищника. За воина има само един начин да умре — в кръвопролитна битка. Така искам да умра. Но при мен това не може да се случи. Прекланям глава пред съдбата. Това, което не искам, е да умра тук, без да ме види никой, да си помислят, бедният Хищник, отиде си, да пропълзя последните си дни всред прокълнатото нищо на това място, подминато от времето…

— Това е — възкликна внезапно Илейн. — Времето. Веднага трябваше да се досетя. Хортън я изгледа изумено.

— Времето? За какво говориш? Какво общо има времето тук?

— Кубът — отвърна тя. — Кубът, който намерихме в града. Със създанието в него. Този куб е замразено време.

— Замразено време! — извика Никодим. — Времето не може да се замрази. Замразяват се хора, храна и други неща. Не се замразява време.

— Спряно време каза тя. Има разкази, легенди, че е възможно. Времето тече. Движи се. Спри течението и движението му. Няма минало, няма бъдеще, само настояще. Вечно настояще. Настояще, съществуващо от миналото и вградено в бъдещето, което сега е станало настояще.

— Приказваш като Шекспир — измърмори Хищника. — Постоянно бълваше глупости. Все дрън-дрън-дрън. Говореше за неща без смисъл. Просто за да слуша приказките си.

— Не, съвсем не е така — настоя Илейн. — Казвам ви истината. На много планети се разправят приказки, че времето може да се манипулира, че има начини да се осъществи това. Никой не споменава кой го прави…

— Може би строителите на тунелите.

— Никъде не се среща име. Просто това, че е възможно.

— Но защо тук? Защо със съществото, замразено във времето?

— Сигурно, за да чака — отговори тя. Сигурно, за да бъде тук, когато стане нужда. Навярно тези, които са пъхнали създанието във времето, не са могли да знаят кога ще възникне нуждата…

— Значи е чакало векове — заключи Хортън — и ще чака още хилядолетия…

— Не разбирате ли? — каза Илейн. — Векове или хилядолетия, няма никакво значение. Както е замразено, то няма усещане за време. Съществува и продължава да съществува в тази замразена микросекунда…

Настъпи часът на бога.

22

За момент Хортън бе разпръснат из вселената, обзет от същото сковаващо усещане за безкрайност, каквото бе изпитал и преди. После разпръснатите части се събраха и вселената се стесни, а каквото и да е чувство за странност изчезна. Отново имаше координатно време и пространство, свързани в стройна система, и той знаеше къде се намира, с изключение на това, че изглежда, имаше двама като него, обаче тази негова двойственост не му се струваше неуместна, а сякаш бе естествена.

Стоеше силно приведен върху топлия чернозем между два реда зеленчук. Пред него двата реда продължаваха надалече, две зелени линии с черна ивица между тях. Отляво и отдясно минаваха безброй други успоредни зелени линии с черни линии помежду им — въпреки че трябваше да си представя черните ивици, защото зеленината на зелените линии се сливаше и от всяка страна се простираше само тъмнозелен килим.

Клекнал върху петите си, усещащ топлината на почвата под голите си ходила, погледна назад през рамото си и зад него зеленият килим свършваше много далече в подножието на сграда, толкова висока, че върхът и се губеше в бял пухкав облак, закрепен върху синевата на небето.

Протегна малките си момчешки ръце и хвана бобовите шушулки, провиснали тежко по растенията, използвайки лявата си ръка да отмести встрани листата, така че да може да достигне шушулките, вплетени в гъсталака, като ги откъсваше с дясната и ги пускаше в пълната до половина кошница върху черната ивица точно пред него.

Сега видя нещо, което не бе забелязал преди — че на равни разстояния между лехите пред него чакаха други кошници, празни кошници, които трябваше да бъдат напълнени, разположени на местата, където по груби сметки една кошница щеше да се напълни и щеше да е нужна друга. А зад него други кошници, вече напълнени, чакаха кола, която по-късно щеше да мине между редиците да събере кошниците, пълни с боб.

Нещо друго, което му бе убегнало преди — че не бе сам всред полето, а с него имаше много други, повечето от тях деца, макар да се срещаха и стари мъже и жени. Някои от тях бяха пред него, явно по-бързи или може би по-невнимателни берачи, други зад него.