Планетата на Шекспир

Трябва да кажа няколко думи, поде пак Никодим. Биха го очаквали от мен. Земята би го очаквала от мен. Някога и ти бе човек. Мисля, че би трябвало да проявяваш в случаи като този малко човечност.

Ние жалим, отговори Кораба. Плачем. Изпитваме вътрешна тъга. Но тъжим при смърт, а не когато оставяме мъртвите на такова място. За тях няма значение къде ще ги оставим.

Нещо трябваше да се каже. настояваше пред себе си Никодим. Нещо тържествено и официално, нещо в стила на заучен ритуал, добре казано и тъкмо на място, защото те щяха да бъдат тук завинаги, присадена прах от Земята. Въпреки цялата ни логика в търсенето на усамотение за тях, не трябваше да ги оставяме тук. Трябваше да потърсим зелена и приятна планета.

Няма зелени и приятни планети, обади се Кораба.

След като не мога да намеря подходящи думи, рече роботът на Кораба, ще имаш ли нещо против, ако поостана малко? Поне би трябвало да им окажем внимание, като не бързаме да си вървим.

Постой, отвърна Кораба. Разполагаме с цяла вечност.

— Знаеш ли — каза Никодим на Хортън. — така и не успях да кажа нищо.

Имаме посетител, обяви Кораба. Дойде от хълмовете и чака точно пред рампата. Трябва да излезете да го посрещнете. Но бъдете нащрек и предпазливи и дръжте ръце върху оръжията си. Изглежда опасен тип.

5

Посетителят бе спрял на около шест-седем метра отвъд края на рампата и ги чакаше, когато Хортън и Никодим излязоха да го посрещнат. Беше висок колкото човек и стоеше на два крака. Ръцете му, увиснали вяло край тялото, не завършваха като ръце, а се разклоняваха в пипала. Не носеше дрехи. Тялото му бе покрито с оскъдна, линееща козина. Че съществото бе мъжко, се виждаше доста явно. Главата му сякаш бе гол череп. Беше лишена от коса или козина и кожата и бе здраво опъната върху структурата на костите. Челюстите бяха големи и удължени в едра муцуна. Изострените и продълговати зъби от горната челюст излизаха отвън и донякъде наподобяваха двата зъба на примитивния саблезъб тигър от древната Земя. Дългите и островърхи уши, залепени за черепа, изглеждаха твърди и стърчаха над голата заоблена глава. Всяко ухо завършваше с ярко червено пискюлче.

Когато стигнаха долния край на рампата. съществото ги заговори с гръмлив глас.

— Приветствам ви с добре дошли — рече то — на тази скапана планета.

— Откъде, по дяволите — изтърси смаяният Хортън, — знаеш езика ни?

— Научих всичко от Шекспир — отвърна съществото. — Шекспир ме научи. Но сега Шекспир е мъртъв и много ми липсва. Нещастен съм без него.

— Но Шекспир е много стар човек и не разбирам…

— Съвсем не толкова стар — каза съществото, — макар и наистина не млад, а освен това бе болен. Описваше себе си като човек. Приличаше особено много на вас. Предполагам, че ти също си човек, но другият не е човек, въпреки че има човешки черти.

— Прав си — рече Никодим. — Не съм човек. Аз съм най-близкото до човека нещо. Аз съм приятел на човека.

— Тогава това е много хубаво — каза съществото щастливо. — Наистина е хубаво. Защото аз бях това за Шекспир. Най-добрият приятел, който някога е имал, казваше той. Така ми липсва Шекспир. Възхищавам се толкова много от него. Можеше да прави цял куп неща. Единственото, което не успя. бе да научи езика ми. Затова бях принуден да науча неговия. Той ми разправи за големи кораби, които се движат шумно в пространството. Така че, когато ви чух да идвате, дотичах доста бързо, като се надявах, че идва някой от хората на Шекспир.

— Тук има някаква голяма грешка — обърна се Хортън към Никодим. — Не е възможно човек да е стигнал толкова далеч в космоса. Кораба се е мотал наоколо, разбира се, намалявайки скоростта си заради планетите, и това е отнело доста време. Но ние сме на почти хиляда години от…

— Земята в момента може да разполага с по-мощни кораби — прекъсна го Никодим, — движещи се неколкократно по-бързо от светлината. Много такива кораби може да са ни задминали, докато сме пълзели по пътя си. Така че, колкото и странно да изглежда…

— Говорите за кораби — каза съществото. — Шекспир също говореше за тях. но той нямаше нужда от кораб. Шекспир дойде през тунела.

— Слушай сега — рече Хортън, леко раздразнен, — опитай се да говориш смислено. Каква е тази работа с тунела?

— Искате да кажете, че не знаете за тунела, който свързва звездите?

— Никога не съм чувал за него — отвърна Хортън.