Планетата на Шекспир

Като погледна към морето от развълнувана трева, Хортън видя, че линията на хоризонта е разполовила слънцето. Полюшващата се трева изглеждаше като лист блестящо злато. Докато наблюдаваше, слънцето се потопи още по-дълбоко в златния блясък и докато потъваше, небето на запад промени цвета си на болнаво лимоненожълт.

— Странен светлинен ефект — каза той.

— Хайде, да се връщаме на борда — подкани го Никодим. — Какво искате да ядете? Супа „Виши“ може би — как ви звучи? Телешко филе, печени картофи?

— Добър кулинар си — похвали го Хортън.

— Аз съм майстор готвач — рече роботът.

— Има ли нещо, което да не си? Инженер и готвач. Какво още?

— О, много неща — отвърна Никодим. Мога да върша много неща.

Слънцето изчезна и от небето сякаш започна да се спуска пурпурно сияние. Сиянието увисна над жълтото на тревата, която сега бе придобила цвета на стар полиран месинг. Хоризонтът бе катранено чер с изключение на пламтящата зеленикава светлина с цвета на млади листа, там, където слънцето бе залязло.

— Толкова радва окото забеляза Никодим, докато наблюдаваше.

Багрите бързо чезнеха и докато чезнеха, през равнината се промъкна хлад. Хортън се обърна да се изкачи по рампата. Когато се извърна, нещо се спусна върху му, като го сграбчи и задържа. В действителност не го бе сграбчило, защото наоколо нямаше нищо, което да го сграбчи, а някаква сила го бе приковала и погълнала, така че не можеше да се движи. Опита се да се бори срещу нея, но не можеше да помръдне нито един мускул. Реши да извика, но гърлото и езикът му бяха замръзнали. Изведнъж бе разголен — или почувства, че е разголен. не толкова лишен от дрехи, колкото от всякаква защита, сякаш бе разтворен, така че и най-потайното кътче на съществото му бе изложено на показ. Имаше чувството, че го наблюдават, че го изследват, че му взимат проби и го анализират. Оголен, одран, уязвим, така че наблюдателят да може да се докопа до последното му желание и последната му надежда. Същото, пробягна мисъл през съзнанието му, сякаш Бог бе дошъл и го преценяваше, може би го съдеше.

Искаше му се да избяга и да се скрие, да загърне тялото си с одраната кожа и да я задържи така, за да покрие зеещото разперено и разкрачено нещо, в което се бе превърнал. Да се скрие отново зад парцаливите остатъци от човечността си. Но не можеше да избяга и нямаше къде да се скрие, така че продължаваше да стои неподвижен и да бъде оглеждан.

Наоколо нямаше нищо. Нищо не се бе появило. Но нещо го бе хванало, задържало, съблякло и той се опитваше да извади съзнанието си навън, за да го види, за да разбере що за нещо бе това. И докато се опитваше да направи това, му се стори, че черепът му се разцепи и съзнанието му бе освободено, измъкна се и се разтвори, така че би могло да обхване всичко, което никой човек по-рано не е разбирал. В момент на сляпа паника съзнанието му, изглежда, се разшири, за да изпълни вселената, захващайки се със сръчните пръсти на мисълта за всичко из замръзналото пространство и течащото време, и за миг, само за миг той си представи как прозря дълбоко в същността на основния замисъл, скрит в най-далечните кътчета на вселената.

После съзнанието му се сви и черепът му се затвори, нещото го пусна и като залитна, той протегна ръка да се хване за перилото на рампата, за да се задържи прав. Никодим бе до него, поддържайки го, и попита с тревожен глас.

— Какво става, Картър? Какво те бе прихванало?

Хортън се залови в мъртва хватка за перилото, сякаш то бе единственото реално нещо, което му бе останало. Тялото му го болеше от напрягане, но съзнанието му все още бе запазило част от неестествената си изостреност, макар и да чувстваше, че тя изчезва. Подпомогнат от Никодим, той се изправи. Тръсна главата си и премигна за да проясни зрението си. Цветовете всред морето от трева се бяха променили. Пурпурното сияние се бе стопило в тъмен здрач. Месинговият нюанс на тревата се бе претопил в оловен оттенък, а небето бе черно. Докато го гледаше, се появи първата ярка звезда.

— Какво става, Картър? — попита отново роботът.

— Искаш да кажеш, че не си го почувствал?

— Нещо — рече Никодим. — Нещо ужасяващо. Удари ме и се изплъзна. Не тялото ми, а съзнанието ми. Като че ли някой бе използвал умствен юмрук и не бе сполучил с удара, като само бе закачил съзнанието ми.

6

Мозъкът, който някога е бил монах, бе изплашен, а уплахата водеше до откровеност. Откровеността на изповедта, помисли си той, въпреки че в изповедната никога не съм бил толкова откровен, колкото сега.

Какво беше това? попита дамата. Какво беше това. което почувствахме?

Ръката на Бога, отвърна й той, която докосна челото ни.

Това е смешно, рече ученият. Едно заключение, достигнато без съответните данни или добросъвестно наблюдение.

Как тогава ще го определиш? запита дамата.