Планетата на Шекспир

В едно нещо обаче той бе сгрешил. Монашеството не се оказа лесен начин на живот, но в момента, когато откри това, отново бе изплашен — изплашен да признае грешката си, изплашен да признае даже пред самия себе си лъжата, че живее. Така бе продължил като монах и с течение на времето, по един или друг начин (много вероятно по чисто стечение на обстоятелствата), бе получил славата на благочестив и набожен човек, което предизвикваше едновременно завист и гордост у всички останали монаси, макар някои от тях при случай да правеха клеветнически забележки, но не от особено значение. След време изглеждаше, че някак си твърде много хора са чули за него — може би не за нещо, което е направил някога (защото в интерес на истината той бе направил някои неща, макар и малко), а за нещата, които се смяташе, че той символизира, за начина му на живот. Като си помисли за това сега, запита се дали не е имало някакво недоразумение — ако благочестивостта му не произтичаше от набожността му, както всеки, изглежда, приемаше, а от големия му страх и именно поради този свой страх той правеше съзнателни опити да се обезличи. Трепереща мишка, каза си той. която е станала свята мишка заради самото си треперене.

Но както и да е било, той се бе превърнал накрая в символ на Епохата на вярата в един материалистичен свят и един писател, който бе разговарял с него, го описваше като средновековен човек, запазил се в по-нови времена. Образът, очертан в интервюто, публикувано в списание с широк читателски кръг и написано от обигран човек, който за по-драматичен ефект не се бе поколебал да го поразкраси леко, бе дал тласъка, издигнал след няколко години монаха до висотата на обикновен човек, който има необходимото прозрение да се върне към изворите на вярата и могъществото на душата, за да противопостави тази вяра на нашествието на научната мисъл.

Можеше да стане абат, помисли си той в прилив на гордост, може би дори повече от абат. А когато си даде сметка за горделивостта, не направи повече от символично усилие да я възпре. Защото горделивостта, каза си той, горделивостта и накрая откровеността бяха всичко. което си бе оставил. Когато старият абат бе призован от Бога, бяха го известили по различни странични пътища. че би могъл да наследи абата. Но изведнъж, уплашен отново, този път от отговорността и поста, той бе помолил да остане в простата си килия и с обикновените си задачи и тъй като орденът се отнасяше към него с голямо уважение, молбата му бе удовлетворена. Все пак, мислейки за това оттогава и пропит от откровеност сега, той позволи на съмнението, което бе потискал преди, да излезе навън. То бе следното — дали молбата му бе удовлетворена не защото орденът имаше голямо уважение към него, а защото орденът, познавайки го твърде добре, бе разбрал какъв жалък абат би представлявал? Като се има предвид благоприятната реклама, която би предизвикало назначаването му, поради широкото одобрение, с което се ползваше, не е ли бил принуден орденът да се почувства задължен да му направи най-малкото предложение? И не премина ли искрена въздишка от облекчение през цялата обител, когато той отказа?

Всичко е поради страха, помисли си той, човек, преследван през целия си живот от страх, ако не от страх от смъртта, то от страх от самия живот. Може би в края на краищата не е имало нужда да се страхува. Може би след всичката тази страхливост не е имало в действителност нищо, от което да се страхува, много вероятно бе собствената му неадекватност и неразбиране да са го накарали да се страхува.

Мисля като човек от плът и кръв, каза си той, а не като безтелесен мозък. Плътта още се държи за мен. кръвта не иска да напусне жилите ми.

Ученият продължаваше да говори.

Особено трябва да се въздържаме, казваше той, от автоматичното определяне на проявата като нещо, което притежава тайнствени или духовни характеристики.

Беше просто едно от тези обикновени неща, рече дамата, радостна да стигнат до споразумение.

Трябва здраво да пазим в съзнанието си мисълта

, поправи я ученият, че във вселената няма обикновени неща. Нищо не се случва, за да бъде отхвърлено небрежно настрана. Има смисъл във всяко едно нещо, което се случва. Винаги има причина — можете да сте сигурни в това, а след време ще има също така и следствие.

Иска ми се, обади се монахът, да можех да съм толкова сигурен, колкото вас.