Поглед в мрака

„Докато с теб си говорим, към теб идват хора да те пленят, Тисамон. Хора, чието внимание си привлякъл и които искат да те заробят. Продаде те собствената ти посредничка и сега ги води към теб.“

Той скочи и острието на ръкавицата му се отвори в готовност.

— Роуен ме е предала?

„Предателят бива предаден на свой ред.“ Думите й го смълчаха. „Ако наистина търсиш изкупление за горделивостта си, Тисамон, ще ги оставиш да те заловят. Трябва да преклониш глава пред най-лошото, иначе всяка надежда за изкупление е изгубена.“

— Да ме заловят? Тоест?…

„Или ще се вкопчиш в горделивостта си, която не е достатъчно силна, за да се пречупи?“

Вече бе стигнал до вратата. Там спря и насочи сърпа си към привидението.

— Не искай от мен да стана роб. Никой богомолкороден не е падал толкова ниско.

Сянката на Летриме се приближи, минавайки без затруднение през разтуреното легло.

„Аз съм робиня, Тисамон. Робиня съм на кутията, която не успяхте да опазите. И в резултат на това сега съм роб на нашите врагове. Повярвай ми, аз съм въплъщението на всичко богомолкородно — крехката гордост и страха от провал. Напълно съзнавам за какво те моля.“ Стоеше пред него, прозирна като утринна мъгла. „Само по този начин би могъл да изтриеш петното, което съзираш в душата си.“

— Толкова ли е тежък грехът ми? — попита дрезгаво той.

„Не — каза простичко тя, — освен в собственото ти съзнание. Но това е съдникът, когото не можеш да измамиш и от когото не можеш да се скриеш.“

Непосилен товар легна на плещите му. На стълбището вън се чуха стъпки. Сигурно Роуен и онези, на които го е продала. Осоиди, най-вероятно.

Прибра острието, седна на леглото и зачака.

7.

Талрик подръпна доспехите си. Не беше минало чак толкова време, откакто ги беше носил за последно, а ето че ги чувстваше непривично върху тялото си. „Сигурно защото нямам право да ги нося“ — помисли си горчиво той.

— Така — измърмори под нос и се огледа. Вътрешността на бъчвоподобния „Сатър“ беше заета почти изцяло от варели с гориво, ако не се брои едно тясно местенце зад пилотското кресло, отделено за нуждите на болника. Ахеос се беше надигнал на лакти от постелята си и го гледаше. Все още беше мъртвешки блед, но в погледа му се мяркаше подобие на усмивка, което при здрав човек сигурно би минало за проява на хумор.

— Е, майоре, как ще извъртим номера? — попита той, събрал сили да надвика рева на двигателя.

„Майор или капитан?“ — запита се Талрик. Като майор от Рекеф ли да се представи, или като капитан от редовната армия? По-лесно би било да действа от името на Рекеф, но майор от тайната служба с неговото описание можеше да разбуди нечии спомени за черния списък с изпадналите в немилост. С късмет като неговия току-виж попаднал на още един, след Бродан, който хем го познава, хем е чул за неприятностите му.

— Вече виждам града — извика Че откъм пилотското кресло. Беше се навела напред и се взираше с присвити очи през тесния наблюдателен процеп. Видимостта намаляваше допълнително заради проливния дъжд, който вятърът носеше на пелени. За щастие, „Сатър“ беше солидно транспортно летало. Талрик се съмняваше, че някой по-лек съд би издържал на лошото време през последния ден. Зимата се беше разлютила, решила да прегази за последно източната част на Равнините, преди да отстъпи пред пролетта.

С известна изненада установи, че се чувства притеснен като актьор, комуто предстои да излезе на сцената. „Не е истина. Та това е професията ми.“ Или поне беше до неотдавна.

— Къде да кацна? — попита Че.

— Аз откъде да знам? — тросна се Талрик. — Строителите на града едва ли са предвидили летище, освен ако не са били дори по-умели предсказатели, отколкото им се приписва в легендите.

— Чакай, чакай. Виждам нещо — съобщи Че. — Импровизирана писта. Заравнено поле с няколко барачки. Има хелиоптери и един въздушен кораб с изпуснат балон. Ще кацна до тях. Талрик, ти си готов с речта си, нали?

Талрик кимна, но си даде сметка, че момичето не може да го види, затова каза:

— Да, май съм. — Поне в неговите уши твърдението прозвуча крайно неубедително. Така или иначе, скоро щеше да се разбере колко струва речта му.

„Сатър“ и вятърът си размениха по един силен удар, после бунтът в стомаха на Талрик му подсказа, че се спускат рязко надолу. Ахеос нададе стон. Странно беше, че летяща раса като молецородните понася толкова зле механичните полети. После машината се стовари тежко на пистата, Талрик изхвърча към стената и се стовари по задник, а Ахеос изпъшка от болка. Но това не беше най-лошото — „Сатър“ се хлъзна странично и в главата на Талрик се заредиха панически мисли за височината, на която се намираха, за тесните планински платформи, за импровизираната писта, която на практика беше разкаляна ивица пръст… Вкопчи се в привързаните за пода варели. Ако успееше някак да стигне до люка и да го отвори…

В същия миг „Сатър“ се удари в нещо солидно, плъзна се няколко метра назад и най-сетне спря на едно място.