Поглед в мрака

„Задоволство“ — съобрази тя. Неприкрито и злорадо задоволство. Червените му очи и местещото се рождено петно, което черната превръзка скриваше само отчасти, пулсираха диво. Устните му се разтеглиха в усмивка и извадиха на показ всичките му заострени като на хищна риба зъби.

Вдигна ръце към нея. В шепите му като в люлка се мъдреше очукана кутия, покрита с пластове изящна дърворезба.

— С цената на превратности и дълъг път… — изсъска той. — С цената на кръв и огън, на предателства и престъпления тя е тук. Макар и със закъснение, Рекеф успя. И кутията е моя.

Седа се постара да го измери със студен поглед.

— И струвало ли си е усилията?

— Хилядократно — каза той. Изправи се с лекота, зарязал старческите преструвки, и Седа се зачуди чия ли кръв е използвал, за да си върне младежката енергичност. — Зает бях с малко проучване. Това облекло, за което питаш, панделките и прочие, не са магически. Но имат своето символично значение за определени същества от определено време. Помогнаха ми да се представя в пълния си блясък пред въпросните същества, така че да разберат кой съм и да не стоварят гнева си върху мен.

— И къде ще го стоварят тогава? — учуди се тя.

— Където аз пожелая или където те сами пожелаят, стига желанието им да не противоречи на моите планове — заяви Уктебри и отиде да вземе робата си, която лежеше захвърлена до стената. Успя да я навлече през тавата си с едната ръка, без да изпуска и за миг кутията. Седа остана с чудатото впечатление, че за миг комарородният се е видял през нейните очи и видяното го е смутило.

— Тази кутия — каза тя. — За какво ще я използваш? За собствено забавление или за нещо, свързано с нашите планове?

— А ти докъде го докара? — попита той и си вдигна качулката. Стори й се, че долавя разочарование в гласа му. Да не би да е очаквал да се въодушеви при вида на находката му?

— Няколко полковници вече са на моя страна, включително Бруган. Ухажвам и стария губернатор Танред, макар че не знам дали си струва заради нищожното му влияние. Плюс един майор от инженерните войски, друг от роботърговския корпус, двама висши чиновници от Консорциума. Всички те вече са на моя страна. Мъже разочаровани и пренебрегнати при повишенията, мъже амбициозни и отмъстителни. Плета мрежите си като истински паяк.

— Добре — кимна Уктебри. — Колкото до твоя въпрос, кутията не просто е свързана с нашите планове, тя е сърцевината на нашите планове. Вътре в кутията, принцесо моя, има живот и смърт едновременно, от които аз да черпя. Живот за теб и смърт за…

Тя вдигна ръка да го спре, макар да знаеше, че никой не може да ги подслуша. Не можеше да му има доверие, нали? Знаеше, че Уктебри планира да я използва като кукла на конци, с чиято помощ сам да управлява Империята. „Но така или иначе, комарородният ми дава по-голям шанс от собствения ми брат“ — каза си тя.

— Вижда ми се много малка — изрече пренебрежително на глас. — Чудя се дали не ми я вреш в очите само за да ме впечатлиш и омаеш.

Усмивката му се разпука отново в сенките на качулката.

— Скъпа ми, обзета от съмнения принцесо. Вярваш ли в духове?

Понечи да отхвърли нелепото му предположение, но Уктебри очевидно очакваше точно такъв отговор, затова Седа предпочете да вдигне безразлично рамене.

— Знам, че не си в състояние да проумееш как точно е структуриран светът — заговори той. — Затова ми позволи да използвам метафора. Представи си света като платно, изтъкано от нишки. — Ръката му се подаде от широкия ръкав, стиснала една от червените панделки.

— Щом казваш.

— Всичко, дърветата, камъните, дивите животни, небето, водата, всичко това е тъкано платно — продължи търпеливо Уктебри. — Но когато мислиш, мислите ти внасят промяна. Разнищват платното, връзват възли в тъканта му. И ако си магьосник, можеш да използваш тези възли, за да придърпаш други нишки. Ето това е магията и в нея няма нищо сложно. Направо се чудя как всички не стават магьосници. — Пръстите му се раздвижиха светкавично и в центъра на панделката се появи възел.

Седа успя да вдигне отново рамене.

— Не отричам, че притежаваш сила, комарородни. Но едва ли ще я проумея някога и е по-добре изобщо да не се опитвам.

— Може и да си права — ухили се той. — Какво става обаче, след като умрем? Какво се случва с възела? — Дръпна силно краищата на панделката и възелчето изчезна сякаш никога не го е имало. — Уви, всичко изчезва в миг, принцесо моя. — Усмивката му стана съзаклятническа. — Ами ако не беше така?

— Какво… не разбирам.

— Тялото го няма — погребано, изгнило на прах. Но възелчето от мисли още е там, в капан между нишките, затегнато докрай. — Обикаляше стаята и гасеше с пръсти свещите сякаш да наподоби вечерния сумрак навън.

— Не виждам как може да стане такова нещо.

— Ти не разбираш нито едно от нещата, за които ти говоря, защото вярваш единствено на очите си. Нека те улесня тогава — каза той. — Летриме, покажи се, моля те. Ред е за една малка драматизация.

Седа го изгледа, смръщила вежди.

— Какви ги дрънкаш?