Поглед в мрака

— По-скоро драма — уточни Уктебри. — Може би повече от необходимото, но богомолките открай време си падат по драматичните жестове.

В стаята беше станало студено — по-студено, отколкото можеше да се обясни с изгасналите свещи, — но далеч по-притеснително беше поведението на Уктебри, който гледаше втренчено над рамото й към нещо зад нея.

Седа се обърна и изпищя, отскочи и тупна на пода, после залази трескаво на четири крака с единствената мисъл да се отдалечи възможно най-много от привидението, появило се между нея и вратата.

Беше жена, висока, стройна и бледа, с хитинова броня, тялото й бе пронизано на десетки места от трънливи лиани, които се гърчеха, издължаваха се и я пронизваха отново и отново, но въпреки всичко това лицето й беше спокойно, блажено дори, и в същото време излъчваше откровена лудост.

— Пред теб, принцесо, е най-голямата грешка на молецородните — изсъска Уктебри, — най-големият възел във везмото на историята, възел, който никога не ще бъде развързан. При това дамата, която виждаш, е само говорителката на стотиците други създания, оплетени в трънлива прегръдка като на шипките, които я пронизват, едновременно богомолки и молци, споени, преплетени, омесени в едно цяло. Резултатът на най-великата магия, която е правена някога и която аз сега държа в ръцете си.

Лицето на изтерзаната жена се беше сдобило с ново изражение, изражение на дълбока ненавист, насочена изцяло към Уктебри. За себе си Седа откри, че споделя напълно тази емоция.

Тисамон се върна в жилището, което държеше под наем. Чувстваше се разтърсен и отвратен.

Не заради дуела, който беше единственото смислено нещо в цялата история. В крайна сметка сложната връзка между хора, които се сражават на живот и смърт, пораждаше особено взаимно разбиране, братство дори, което отдавна беше станало част от живота му.

Бяха превърнали едно от градските пазарища в арена. Осородните бяха наредили на местните да премахнат сергиите и на тяхно място да издигнат амфитеатрални скамейки. Не се различаваше особено от Форума на умелите, място, за което Тисамон пазеше мили, макар и поизбледнели спомени. Очакванията му също бяха свързани с Форума на умелите — двубои, в които дуелистите демонстрират бойните си умения и получават учтиви аплодисменти. Богомолкородните не намираха нищо нередно в майсторските дуели, които завършват със смърт. Смъртта, в крайна сметка, беше просто окончателната, финалната изява на бойното изкуство.

Ала случилото се тук беше различно и го омърси по съвсем неочакван начин.

Излязъл беше на арената с още десетина бойци. Представиха ги по ред, като всеки вдигаше оръжието си и посрещаше аплодисментите на тълпата. Групичката беше шарена — бръмбарородни, мравкородни отцепници, полуродни и дори един скорпионороден с огромен меч. Нямаше нито предварителни договорки, нито правила. Когато осородният церемониалмайстор, или каквато там му беше титлата, смъкна с отривисто движение позлатената си дървена палка, бойците се нахвърлиха един срещу друг. Обзет от познатия транс на занятието си, Тисамон посрещна охотно най-близкия противник — бръмбаророден с дълга до коленете броня от припокриващи се плочки, който го нападна с двуостро копие.

Тисамон блокира копието му със сърпа си, заби костните шипове на другата си ръка в пролуката между врата и рамото на противника си и когато той залитна назад, му преряза гърлото.

Следващ по ред се оказа мравкороден с висок щит и къс меч, без друга защита освен металния си шлем. Тисамон го уби, после уби още двама, с което успя да привлече вниманието на останалите и те се нахвърлиха вкупом отгоре му. Бяха шестима и очевидно искаха да го посекат с общи усилия, преди да приключат надпреварата помежду си.

Сред шестимата нямаше посредствени бойци, но никой не беше оръжемайстор, а и не бяха свикнали да се бият заедно. В крайна сметка Тисамон се справи с всички им, четирима уби, а двама рани толкова тежко, че ги извади от играта.

И чак тогава чу рева на тълпата. Съвсем беше забравил, че се бие пред публика. Защото не се биеше заради нея, а заради себе си.

Полудели бяха — крещяха, дюдюкаха, тропаха. А той стоеше в центъра на арената с кръвта на осем мъже по острието на сърпа си, притиснат от смазващата сила на аплодисментите. Цяло чудо беше, че краката му не се подгънаха.

Но зрителите не бяха приключили с него. Не, сега искаха да довърши двамата, които беше ранил.

А това беше нечисто.

И тогава, докато местеше поглед по лицата на осородните войници и чиновници, на бръмбарородните богаташи, слугите и гостите им, Тисамон осъзна, че те не се интересуват от умението в боя. За тях беше без значение, че той е оръжемайстор, че е овладял боен стил, зародил се преди хилядолетия, и че е добър в това, което прави. Не, бяха дошли единствено заради кръвта и ако Тисамон беше заклал двайсетина невъоръжени роби, вместо да победи десет опитни бойци, щяха да го аплодират по същия начин.

Сега обаче те го обичаха. Той беше техният шампион, героят на мига, защото беше пролял повече кръв от своите противници.