Покварено сърце

Чух триене на камък в камък, докато тя отместваше плочите, след това вдигна още три. Под тях имаше метален кожух и някаква контролна кутия. Луси въведе код и натисна някакъв бутон. Заработи електрически двигател. Металният кожух започна да се движи и под него се появи отвор. Тя хвърли лоста и лопатата и те изчезнаха в дупката и изтракаха силно на дъното. Имаше стълба и Луси слезе по нея в подземното скривалище, за което не бях знаела. Беше като нейната блокираща радиосигналите дървена къща на реката и каменната й градина на тишината. Колко много неща откривах сега! Чух стърженето на лопатата. Кой друг гледаше или щеше да гледа това? Беше немислимо Джанет да е хакнала спешната телефонна линия на Луси и да се е погрижила да гледам.

Само ако можех да говоря с Луси…

— Всичко наред ли е? — извика й Джанет. — Добре ли си?

— Разбрах. — Гласът на Луси бе приглушен; тя не се виждаше, защото бе в скривалището, в което държеше неща, които ги имаше в заповедта за обиск, но липсваха.

Луси знаеше много добре как федералните агенти провеждат обиските. Когато решеше, можеше да надхитри всички техни процедури, протоколи и технологии. Гледах я как вади кутии с муниции през отвора и ги оставя на пода, след това ги бутва на една страна. Извади лъскава пушка със сребристи метални орнаменти — „Немо Оумен Уин Маг“, калибър 300 — и внимателно я остави на брезента.

Последва още една с други орнаменти; това бяха оръжията, които Луси наричаше смъртоносни произведения на изкуството. Бях стреляла с тях. Гледах я как продължава да пречи на правосъдието. Нямаше значение, че не я обвинявах. Нямаше значение, че това, което й причиняваше ФБР, беше отвратително. Поведението й бе криминално и щяха да я арестуват в мига, в който разберяха за него. Видях я как излезе от дупката. Моторът пак заработи и затвори отвора.

Чу се силен звън. Пред вратата на Луси имаше някой.

„Моля те, Господи, нека да е полицията.“

— Кой е? — Джанет отиде при монитора на охранителната система.

Луси взе двете бойни пушки, които бяха леки и точни като лазерни лъчи. Те проблясваха в сребристи, медни и зеленикави оттенъци.

— Мисля, че е ченге — каза Джанет. — Какво правят тук ченгетата?

— Мамка му — каза Луси. — Сега пък какво?

Не виждах какво има на разделения екран. Беше прекалено далече. Джанет докосна дисплея и попита кой е. След това чух мъжки глас. Стори ми се познат. Когато започна да кашля като заклет пушач, осъзнах, че е същият щатски полицай, който се бе появил в къщата на Гилбърт тази сутрин. Мислех, че се е прибрал у дома, защото е болен. Очевидно не беше, но май трябваше, поне според това, което чувах. Полицай Вогъл. Все още не знаех първото му име.

— С кого разговарям, госпожо? — Той пак се закашля, докато Джанет му отговаряше. — Получихме сигнал и искаме да се уверим, че всичко тук е наред.

— Добре сме — каза Джанет. — Какъв сигнал?

— Госпожо, трябва да отворите. Искам да вляза, просто да се уверя, че всичко е наред.

— Отвори — каза Луси на Джанет.

— Отварям — каза Джанет към монитора.

— Ще се видим на входната врата — отвърна полицай Вогъл, докато Луси буташе с крак кутиите с муниции към една работна маса.

И тогава го видях пак. Джанет свали телефона си от колана и набра нещо с палци, вероятно отключи екрана. Моят дисплей веднага потъмня. Директното излъчване спря. Когато кликнах върху линка, той пак не работеше. Вдигнах очи и се стреснах, като видях Бентън на вратата на спалнята — проверяваше нещо на телефона си, слушалката му светеше в синьо. Не знаех откога е тук, нито защо и как е влязъл.

— Не са в безопасност, Кей. — Бентън беше облечен по същия начин, както когато излезе от къщи тази сутрин. — Полицията на Конкорд, щатската полиция, нашите агенти, всички са в имота на Луси в момента или всеки момент ще бъдат, пътува и допълнително подкрепление.

— Полицаите вече са в къщата? — Не вярвах, че е възможно.

— Пътуват. — Той влезе.

— Това не е същото като да са при тях, физически да са там точно в тази секунда. Знаеш с кого си имаме работа, Бентън.

— Луси, Джанет, Деси, Джет Рейнджър, всички те са в безопасност. — Кехлибарените му очи бяха впити в мен. Той много добре разбираше кого имам предвид. — Нищо няма да им се случи.

— Как може да си толкова сигурен?

— Защото аз ти го казвам, Кей. Те не са сами. — Изглеждаше нащрек и невъзмутим, но нямах съмнение, че е разтревожен и изнервен.

Денят не можеше да е бил добър за него. Виждах следите от стреса и умората в разрошената му посребряла гъста коса, в напрежението около очите и устата. Костюмът му беше един от любимите ми, перленосив с много тесни кремави райета, и беше много омачкан. Бялата му риза също беше смачкана. Вероятно от връзването в хеликоптера.

— Трябва да се погрижим те да са добре — настоявах. — Тя ще иска да си мислиш, че са в безопасност, а когато всички се чувстваме сигурни, знаеш какво се случва.

— Наистина знам какво се случва. Знам как мисли тя — каза той и осъзнах, че не ФБР подслушва къщата на Шанел Гилбърт.