Покварено сърце

— Казах им да ме оставят. Дойдох сам. Трябва да тръгваме.

— Казал си това на колегите си от ФБР. Онези, с които летеше точно преди времето да се развали. Онези, които се опитваха да измислят причина, за да провалят живота на Луси и вероятно и да му сложат край. — Нямаше да го оставя да забрави този непростим факт. — Колегите ти, които изпълняват поръчките на Пентагона, защото точно това като че ли се случва. Иначе защо човек от Министерството на отбраната ще се появява в дома на Луси и ще се преструва на данъчен. — Казах го смело, защото бях убедена, че той вече го знае.

— Не можем да говорим за това сега. — Лицето му бе сериозно, очите — напрегнати. — Имаме може би петнайсет минути, преди да дойдат с други хора.

ФБР щеше да плъзне из цялата къща. Бяха поели разследването, както подозирахме с Марино. Знаех какво ще се случи след това.

Нямаше значение, че имах федерална юрисдикция. Сътрудничеството не може да се регулира със закон, а пък и ФБР са известни с това, че не обичат да работят и играят с други. Поемат местопрестъплението и взимат всички доказателства. Могат да правят каквото си поискат.

— Къщата още не е проверена — казах му. — Вероятно ни подслушват. Но защо ли ти го казвам точно аз?

— Радвам се, че го направи — каза той с горчива леденостудена ирония.

— Може би това трябва да се предполага за всяко местопрестъпление напоследък. — Започнах да махам чаршафите от леглото, а той не отговори. — Но пък ти би бил наясно с това. — Погледнах го. — Няма как да не знаеш нещо, когато ти го правиш.

— Какво правя, Кей?

Внимателно сгъвах калъфката, която изглеждаше черна под УВ лъча. Хартията, с която опаковах доказателството, шумолеше. Бентън ме наблюдаваше. Усещах очите му върху мен. Усещах, че прави нещо с телефона си. Още една схема, още една манипулация. Не можех да не си го помисля, докато махах капачката на маркера и помирисах силната миризма на мастило. Свалих си ръкавиците. Затворих си куфарчето и го взех.

„Non fare i patti con il diavolo“, казваше баща ми.

— Едно нещо научих, когато бях малка. — Погледнах Бентън в очите. — Не сключвай договор с дявола. Още като дадеш съгласието си, падаш в яма, от която не можеш да излезеш. Или е прекалено късно?

Бентън продължаваше да стои до вратата. Ако съдех по празния му поглед, нямаше представа за какво говоря. Но не беше така. Усещах много силно, че не е. Той може и да не знаеше всичко, което се случваше, но знаеше за повечето неща. Беше отговорен за някои от тях. А аз смятах положението, в което се намирах, за изключително. Не можех да направя разлика между лошото поведение на Кари, между това на федералното правителство и на съпруга си.

— За какво дали не е прекалено късно, Кей? — попита Бентън.

— За каквото си направил — отговорих. — И това включва видеата, които гледах днес, и то против волята си, бих добавила. Тъй като не съм молила за тях. Нито някой си е признал, че ми ги е пратил. Ако разбираш за какво говоря, а подозирам, че разбираш — добавих. Колкото повече намеквах за записите „Покварено сърце“, толкова по-тих ставаше той.

Знаеше.

— Е, надявам се да си сигурен, Бентън. Защото си играеш с огъня. Не биваше да танцуваш по свирката на Кари Гретхен, нито да влизаш в нейния сценарий. — Задържах втренчения му поглед и чух далечни стъпки в коридора.

Направеното — направено. Бентън нямаше да ме послуша. Гледах го и си давах сметка, че е прекалено късно това, което е започнал, да бъде спряно.

— Трябва да оглеждам доказателства и да проверявам случаи. — Минах покрай него, а стъпките в коридора се приближаваха. Чух гласа на Марино. — Можеш да пътуваш с мен до центъра. Освен ако не предпочиташ да изчакаш колегите си — добавих и отворих вратата.

— Трябва да изчакате. — Марино беше твърд, но по-сдържан от обичайното. — Госпожо? Нека… Наистина е важно те да знаят това, което ми казахте току-що.

— Напълно сте прав, че е важно! — Аманда Гилбърт летеше към нас като буреносен облак и аз за малко да не позная прочутата продуцентка.

Изглеждаше значително по-възрастна от шейсет и няколкото си години. Боядисаната й червена коса беше разрошена около раменете й, лицето й бе изпито, под очите й имаше тъмни кръгове от мъка или нещо друго, което се опитвах да определя, преди да стане прекалено късно.

— Вън! — Посочи ме с пръст. — Искам всички да напуснат къщата ми.

Усещах омразата и яростта й. Не точно това бих очаквала при подобни обстоятелства. Тя току-що бе минала през фоайето, оплискано с кръвта на дъщеря й, а нямаше сълзи, само гняв и възмущение.

— Икономката — каза Марино на Бентън и мен. — Няма такава.

— Как така няма такава? Изобщо? — попитах. — Тогава с кого е говорил Хайд тази сутрин?

— Нямам представа — отвърна Марино.

— Която и да е била тази жена, тя е познавала Шанел — заяви Бентън, сякаш това бе сигурен факт.

— Няма икономка? Дъщеря ви сама ли е чистила къщата? — попитах Аманда Гилбърт, но ми отговори Марино.

— Очевидно Шанел не е идвала тук от пролетта — каза той. — И наистина предпочита сама да си чисти.