Покварено сърце

— Къде е тя? — попита Бентън майката, но бях убедена, че вече знае. Беше ужасно колко лошо бях водена за носа и колко дълго.

— Кой по дяволите сте вие? — попита тя и той й каза. След това я попита:

— Тя имаше ли червен рейндж ровър?

— Доколкото знам — не.

— Има един, регистриран на нейно име. Предполагам, че не знаете и това.

— Какво намеквате? Кражба на самоличност?

— Кой ви уведоми за смъртта на дъщеря ви? — попита Бентън и определено не намекваше за кражба на самоличност. Намекваше за шпиониране. Убитата жена може и да беше Шанел Гилбърт. Но беше била и някой друг. Майка й вероятно не бе имала представа каква наистина е била дъщеря й.

— Разбрах, защото тя ми прати имейл. — Аманда Гилбърт ме посочи с пръст. Това не беше вярно. — Следователката ми писа. И от мен се очаква да се доверя на един шибан държавен служител?

Със сигурност не й бях пратила имейл, а Брайс се кълнеше, че и Центърът не го е правил.

— Всъщност не съм следователка. Все пак дали можете да ни покажете имейла? — казах тихо и внимателно.

Тя го намери в телефона си и го показа на Марино и когато той ме погледна, разбрах истината. Електронната поща на КЦК беше хакната. Вероятно Кари бе овладяла имейла ми и беше влязла в базата данни на Центъра, а ако беше така, това би било разрушително по начини, които дори не можех да започна да си представям. Нямаше друго обяснение, освен ако Луси не бе влязла в моята поща и не беше пратила съобщение на Аманда Гилбърт. Но сериозно се съмнявах да е станало така.

Нямаше причина Луси да е знаела за смъртта на Шанел, докато новината за нея не се бе появила в Туитър. Опитах се да си представя ендшпила на Кари, докато Бентън питаше Аманда Гилбърт откога притежава тази къща. Сякаш вече не знаеше отговора на този въпрос, а бях сигурна, че го знае.

— Къде е тя? Пак ли трябва да отговарям на това? — Аманда Гилбърт бе откровено враждебна към всички ни, но като че ли най-голямо недоверие изпитваше към мен.

— Пак? — Бентън я гледаше внимателно и подозирах, че задава въпроса заради нас, не заради себе си.

— Не е ваша работа! Нямам какво повече да кажа на шибаното ФБР!

Нямам какво повече да кажа? Тя бе говорила с някой от колегите на Бентън. Бе говорила с някого и Бентън ни направи услуга, като я попита за името му.

— Не си спомням името.

— Не си спомняте агента, който се е свързал с вас? Мъж ли беше? Или жена?

— Някаква жена, тъпа като овца.

Ерин Лория.

— Приличаше ми на глупава южнячка — каза Аманда Гилбърт.

— Ще ни помогнете, ако ни кажете за какво си говорихте — каза Бентън преди Марино да има тази възможност.

— Е, ще ви помогна. — Гласът й трепереше, очите й плуваха в сълзи. — Шанел е професионална гмуркачка и фотожурналистка. Непрекъснато пътува и поема ангажименти, за които не иска да говори.

Беше доста повече от това, щом е била във Форт Лодърдейл, когато бях простреляна. Ако Шанел бе гмуркачката от видеото, снимано с шнорхела ми, значи се беше спуснала до потъналия кораб, когато Кари за малко да ме убие. Беше очевидно и подозирах, че истината е точно такава. Шанел Гилбърт беше някакво спецченге, вероятно бе работила за военното разузнаване или за Вътрешна сигурност. Луси и Джанет я бяха познавали и подозирах, че и Бентън също. Това означаваше, че Шанел е била свидетел на нападението.

А сега бе убита.

Тя би могла да се закълне, че Кари съществува и че Луси е невинна. Но Шанел Гилбърт, или която там беше, вече я нямаше.

Може би точно заради това бе мъртва.

— Това е моята проклета къща — каза разтреперано и гневно Аманда Гилбърт. — Израснала съм в нея. Това е семейният ми дом. Баща ми я продаде, след като завърших колежа, и когато преди няколко години излезе на пазара, реших да я купя за Шанел и евентуалното й семейство. Мислех си, че може би ще улегне и ще постигне мир и спокойствие, че ще спре да търчи по света и да изчезва.

— Ами Бермудите? — попита я Марино. — Имате ли имот и там?

— Имам много имоти. И Шанел е отсядала във всичките. Почти не живееше тук. Не се е задържала дълго никъде откакто се уволни от флота с посттравматично разстройство.

— Състояние, което може би е лекувала с медицинска марихуана? — предположих и когато тя не отговори, добавих: — Макар че ако съдя по това, което видях, не си е набавяла лекарствата оттук.

— Госпожо — каза Марино, — знам колко ви е трудно. Но трябва да ни помогнете, като отговорите на въпросите ни. От нас се очаква да повярваме, че дъщеря ви никога не е имала икономка, че е обичала да си чисти сама. Нека ви попитам следното. Коя е Елза Мълиган?

— Коя?

— Жената, която твърди, че е ваша икономка — отвърна Марино. — Тази, която е намерила тялото на дъщеря ви.

— Никога не съм чувала за такава личност. — Тя прикова вниманието си в мен, очите й гледаха диво. — Кой всъщност я е намерил? Със сигурност не е била някаква измислена икономка! Така че кой е бил? Кой е бил в тази къща? — Вече крещеше.

„Кари е живяла тук.“

— Няма никаква икономка! Няма такава личност!

— Свещите, чекръците, металните кръстове и кристалите. — Привлякох вниманието й към това. — Дъщеря ви беше ли суеверна, увличаше ли се по окултното?