Покварено сърце

Но ако сега имах сирена, тя щеше да вие с пълна сила. Щях да карам всички на пътя да се отдръпнат. Освен това — жалко, че бях с тази кола. Щеше ми се да карам нещо по-незабележимо. Дори една от колите или джиповете на Криминологичния център. Каквото и да е, но не и това. Всички, покрай които минавахме, зяпаха мрачната катафалка, която по думите на Марино бе с двойна широчина. Сливаше се с обстановката колкото НЛО: така е в тази част на света с ниска престъпност, в която Луси живееше във впечатляващото си имение. Не че и тук не умират хора. И те си имат катастрофи, внезапни спирания на сърцето и самоубийства като всички останали. Но тези случаи рядко изискват мобилна станция за разследване на местопрестъпление и аз нямаше да карам такава, ако не идвах право от къщата на Шанел Гилбърт.

Би било разумно да сменя колата, но нямаше време. Не можех да си позволя лукса да взема душ и да се преоблека. Изпитвах загриженост, която бързо се превръщаше в чист страх и ме караше да превключвам на по-висока скорост. Вече бях мобилизирана, с желязна решителност, граничеща със стоицизъм, която можеше да чупи кости. Звънях непрекъснато на Луси, но тя не вдигаше. Звънях на партньорката й Джанет. Тя също не вдигаше. А домашният им телефон продължаваше да изглежда повреден.

— Неприятно ми е да ти го кажа, но я надушвам. — Марино отвори малко прозореца си и горещият влажен въздух нахлу вътре.

— Какво надушваш? — Бях съсредоточена върху шофирането.

— Вонята, която си попила в онази къща и която си донесла в този проклет ван. — Той размаха ръка пред лицето си.

— Нищо не надушвам.

— Е, знаеш какво казват. Лисицата не може да се помирише. — Марино редовно правеше клишетата да изглеждат дори по-тъпи и си мислеше, че идиом е същото като идиот.

— Поговорката е, че лисицата първо помирисва собствената си дупка — отвърнах.

Той свали прозореца си докрай. Въздухът не фучеше, защото карах бавно. Чух хеликоптера. Чувах го откакто бяхме тръгнали от Кеймбридж и почти бях убедена, че ни следват, вероятно телевизионен екип. Може би медиите бяха разбрали коя е майката на мъртвата и бяха убедени, че трупът наистина е на Шанел Гилбърт.

— Можеш ли да ми кажеш дали това наистина е новинарски хеликоптер? Би било логично, но ми звучи като да е по-голям — казах.

— Не мога да ти кажа. — Марино изви врат и погледна, колкото можа. Потта по лъскавия му избръснат череп беше като роса. — Не мога да го видя. — Загледа се през прозореца в големите дървета, обраслите живи плетове, мяркащите се пощенски кутии.

Червеноопашат ястреб кръжеше в далечината, а аз винаги съм смятала хищните птици за добър знак, за приносители на добри новини. Те ми напомнят да стоя над суетата, да имам остър поглед и да следвам инстинктите си. Още веднъж болката прониза като с нож бедрото ми и колкото и да анализирах какво се бе случило, не можех да разбера какво съм изчислила погрешно, какво не съм забелязала или съм можела да направя по различен начин. Бях ястреб, заловен като гълъб. Направо бях мюре.

— Работата е там, че това не е типично за нея — каза Марино и осъзнах, че не съм чула какво е казал точно преди това. — Не е типично и за теб, докторе. Просто трябва да го изтъкна.

— Съжалявам. За какво говорехме?

— Луси е нейният така наречен спешен случай. Не спирам да се чудя да не би да не си доразбрала нещо. Защото не ми изглежда типично за нея. Не ми харесва, че си тръгнахме от място, на което може да се окаже, че не е станал нещастен случай.

— Не е типично за Луси да има спешен случай? — Хвърлих поглед към него. — Всеки може да има спешен случай.

— Но този не го разбирам, а се кълна, че се опитвам с всички сили. Тя ти праща съобщение от номера си за спешен случай и това е всичко? Какво точно ти написа? Бързо идвай тук или нещо подобно? Защото, както вече казах, това не ми се струва типично за нея.

Не му бях казала какво имаше в съобщението. А там нямаше нищо друго освен линк към видео. Това беше всичко. А сега бе изчезнал без следа и Марино нямаше представа за нищо от това.

— Дай да видя съобщението. — Той протегна огромната си ръка. — Да видя какво точно пише в него.

— Не и докато шофирам. — Затъвах още по-дълбоко в това, което вече се превръщаше в блато от лъжи, и усещането изобщо не ми харесваше.

Ненавиждах положението, в което бях поставена, и не можех да намеря начин да изляза от него. Но така защитавах други хора или поне това бе намерението ми.

— И какво точно ти написа? Кажи ми точните й думи — продължаваше да ме притиска Марино.

— Нямаше никакви признаци за проблем. — Внимавах как ще се изкажа. — А сега не отговаря на нито един от телефоните си. Джанет също. — Повтарях се.

— Както вече ти казах, това не е типично за нея. Луси никога не показва, че има проблем или че се нуждае от помощ — заяви той и това бе самата истина. — Може би някой й е откраднал телефона. Може би не тя ти е пратила съобщението. Откъде знаеш, че не са ни заложили капан, така че да отидем в дома й и там да се окажем в засада?

— Кой ще ни постави капан? — Внимавах много как звучи гласът ми.