Покварено сърце

Говорех спокойно и овладяно. Но тонът ми изобщо не можеше да залъже чувствата ми.

— Много добре знаеш кой. Това е от нещата, които би направила Кари Гретхен. Може да ни устрои засада, да ни примами точно там, където ни иска. Ако я видя, стрелям веднага. — Марино не отправяше празна заплаха. Сто процента имаше предвид това, което казваше. — Няма да задавам никакви въпроси.

— Не съм те чула да го казваш. Не си го казал и не го повтаряй повече — отвърнах. Дизеловият двигател ми се струваше неестествено шумен.

Бях като бял слон на пътя. Не биваше да съм тук, не и със съдебномедицински ван, и можех да си представя как ако го видя и не знаем защо се е отправил към квартала на Луси…

Защо Луси не си вдигаше телефона? Какво се бе случило?

Отказах да мисля за това. Не можех да го понеса. Мислите ми бяха бомбардирани от образите от записа, който изобщо не трябваше да гледам, и не можех да се отърся от тях. В същото време се чудех какво наистина бях гледала. Колко от заснетото Кари бе извадила от контекста? Как е могла да ме нарочи за бъдеща публика? Или не беше така?

Как би могла Кари да знае тогава какво ще прави почти две десетилетия по-късно? Не мислех, че е възможно. Или пък просто не ми се искаше да вярвам, че е способна да задейства схемите си толкова предварително. Това би било плашещо, а тя си бе достатъчно плашеща и без това. Вманиачено премятах в ума си отново и отново случилото се днес. Разглеждах сутринта си като местопрестъпление, детайл по детайл, секунда по секунда. Копаех, разравях и реконструирах.

Линкът към видеото се бе появил в телефона ми в 9:33, преди малко повече от час. Разпознах сигнала от линията за спешни случаи на Луси от Криминологичния център. Звучеше като до диез, изсвирено на електрическа китара. Незабавно свалих изцапаните си ръкавици и се отдалечих от трупа. Изгледах видеото и сега то вече бе изчезнало. Необратимо. Ето това се бе случило. Това исках да кажа на Марино. Но не можех и това правеше комуникацията с него по-трудна от когато и да било. Той ми нямаше пълно доверие. Усещах го откакто едва не умрях във Флорида.

Обвинявай жертвата.

Само че жертвата този път бях аз и според него това би трябвало да е по моя вина. Той предполагаше, че вече не съм онази, която бях. Поне не за него. Държеше се с мен различно. Беше трудно да го видя ясно и да го определя, бе изплъзващо се като сянка, която преди я е нямало. Виждах я пред себе си всеки път, когато той бе край мен, като промяна в сините и сивите нюанси в бушуващо море. Той закриваше слънцето. Караше реалността да се променя, когато се появеше.

Съмнение.

Мислех си, че в най-голяма степен бе това. Марино се съмняваше в мен. Не винаги ме бе харесвал и в началото на кариерата ми може би дори ме мразеше, а после през повечето време ме обичаше прекалено много. Но никога не се бе съмнявал в преценката ми. За много неща ме е критикувал и се е оплаквал, но качества като хаотична, неразумна и ненадеждна никога не са били в списъка му с възражения към мен. Да не ми се доверяват като професионалист бе ново за мен и не ми харесваше. Беше направо ужасно.

— Колкото повече си мисля за това, толкова повече съм съгласен с теб, докторе — продължаваше да говори Марино, докато аз карах вана. — Тя не е мъртва от толкова дълго, че да е в такова лошо състояние. Не знам как ще обясним това на майка й. Както и онова, което светна в синьо на пода. Този случай започна като нищо работа, а сега има въпроси, и то сериозни. И ние не можем да им отговорим. И защо? Най-малкото защото сме тук в Конкорд, а не в Кеймбридж, за да ровим. Как да обясня на Аманда Гилбърт, че си получила лично обаждане, оставила си дъщеря й на пода и си си тръгнала?

— Не съм оставила тялото на пода — отвърнах.

— Изразих се метафорично.

— А буквално тялото е на сигурно място в моя център и не съм си тръгнала ей така. Няма нищо метафорично в това. Всичко е оставено както си беше и скоро ще се върнем. И освен това не ти ще обясняваш, Марино, а засега нямам намерение да обсъждам подробности с Аманда Гилбърт. Да не говорим, че първо трябва да потвърдим самоличността на мъртвата жена.

— В името на спора — отвърна Марино — нека приемем, че това е Шанел Гилбърт, коя друга би могла да бъде? Майка й ще задава милиони въпроси.

— Отговорът ми е прост. Ще кажа, че трябва да потвърдим самоличността. Необходими са ни подробности и надеждни показания на свидетели. Трябват ни неопровержими факти, които да ни осветлят кога дъщеря й е видяна за последен път жива, кога за последен път е пратила имейл или е говорила по телефона. Това е липсващото звено. Ако го открием, ще имам по-добра възможност да кажа кога е умряла. Икономката е важна. Може би тя има най-добрата информация.

Чувах се как използвам думи като „надеждни“, „факти“ и „неопровержими“. Държах се отбранително, заради това, което усещах у него. Усещах съмнението му. Усещах го като застрашителна планина, надвиснала над мен.

— Изпитвам подозрения, че икономката ще ти каже истината — отвърна той. — Ами ако е замесена и точно тя е изключила климатиците?

— Питана ли е за това?