Покварено сърце

Представях си как Марино казва: „Нека играта започне“. И се чудех какъв ли ще е коментарът му, ако научи датата, на която това е било заснето.

11 юли 1997 година. Неговият рожден ден преди седемнайсет години.

10.

Не че го помнех. Но рождените дни са голяма работа и сигурно му бях сготвила вечеря, някое негово любимо ястие, каквото е пожелал.

Беше минало много време, откакто Луси беше в Академията на ФБР, в стаята си от общежитието, откакто скъса с Кари. Ако датата на видеото беше вярна, двете бяха минали по пътеката с жълтите павета — курса с препятствия на ФБР. След това Луси бе тренирала във фитнеса. Нямах представа къде съм била тогава, нито къде може да е бил Марино и какво е правел. Затова го попитах.

— Това ми идва като гръм от ясно небе — отвърна той. — Защо искаш да знаеш за рождения ми ден през 1997 година?

— Просто ми кажи дали си спомняш.

— Да, спомням си. — Той ме погледна; аз не отделях очи от пътя. — Учуден съм, че ти не помниш.

— Помогни ми. Нямам представа.

— С теб отидохме до Куонтико. Взехме Луси и Бентън и отидохме в „Глоуб и Лоръл“.

Легендарният сборен пункт на морските пехотинци изведнъж се появи ясно в ума ми. Видях халбите по лакирания дървен бар, тавана, покрит с полицейски и военни емблеми от целия свят. Добра храна, добър алкохол и огромен герб на вратата — орел, глобус и котва и надпис „Semper fidelis“ — винаги верни. Бяхме част от винаги верните, от лоялните, а каквото се случеше там, си оставаше там. Не бях ходила от години. И изведнъж си спомних нещо друго. Марино пиян. Беше грозно. Спомних си налудничавия му поглед в мрака на паркинга, как ругае Луси, напрегнат, със стиснати юмруци, сякаш се канеше да я удари.

— Луси беше изнервена онази вечер. — Нарочно бях уклончива. — И се скарахте. Това си го спомням.

— Нека ти освежа паметта — каза той. — Тя не искаше да яде нищо. Болеше я корем. Аз? Реших, че е в цикъл.

— Което не се посвени да кажеш пред всички.

— Мислех, че има колики. Това си спомням от рождения си ден през 1997 година. Наистина исках да отида в „Глоуб“, но тя развали всичко.

— Мисля, че каза, че е разтегнала мускул на корема по време на курса с препятствия. — Знаех, че я болеше, и много добре помнех, че отказа да я прегледам.

— Беше много гадна. Много по-гадна от обикновено — каза Марино.

Спомних си как двамата си крещяха до колата. Тя не искаше да се качи. Каза, че ще се прибере в общежитието пеша, беше ядосана и разплакана и сега май разбирах защо. С Кари бяха ходили да тренират и не съвсем случайно се бяха натъкнали на нов агент, бившата кралица на красотата Ерин. Луси бе решила, че Кари й изневерява с Ерин, всичко това го имаше на записа.

Още парчета от пъзела на миналото. Но аз непрекъснато се връщах към своя въпрос. Как бе могла Кари да знае по онова време, че един ден ще ме сложи на първия ред, за да гледам какво се е случвало в личния живот на племенницата ми? И дали също така е предчувствала, че ще започна да тълкувам и по някакъв начин да доукрасявам видеото още докато го гледам? Всяка секунда от него ми носеше информация, която бях погребала и блокирала. Някои неща бяха нови и това бе още по-притеснително. Какво още не знаехме за Кари Гретхен?

Замислих се за манията й за опасните ефекти на замърсяването и слънцето. Нямах представа за фантастичните й вярвания и патологичната й суета. Доколкото си спомнях, никой не бе споменавал, че има заболяване на кръвта, а всичко това би дискредитирало силно Луси пред властите. Тя беше знаела тези подробности. Очевидно бе така, защото говореше за тях на записа. Но не ми бе известно някога да е предавала тази информация на друг човек. Настроението ми потъна още по-дълбоко в мрачната яма на вината.

Аз бях движещата сила зад стажа на Луси в Куонтико. Кари казваше истината, че аз съм го уредила и че съм наложила строги правила как ФБР да се отнася към моята племенница тийнейджърка. Би било честно да призная, че вината Луси да срещне своя ментор, своя надзорник Кари, е моя. Кошмарът, който предстоеше да се разгърне, бе заради мен. А аз не го очаквах. Честно, не знаех какво да правя, освен да стигна възможно най-бързо до Луси и да се уверя, че е в безопасност.

Марино извади цигари. За трети път палеше, откакто бяхме тръгнали от Кеймбридж. Ако имаше четвърти, можеше да се предам. Една цигара щеше да ми дойде добре. Много добре. Опитвах се да прогоня картините от видеото. Опитвах се да забравя как се чувствам, а се чувствах като шпионин, като предател, като ужасна леля, задето бях гледала Луси и Кари заедно в интимен момент, полуголи, бях слушала неуважителните и унищожителни коментари на Кари за мен. Питах се същото, което се питам винаги. Колко от това е заслужено? Колко от това е точен портрет на истинската ми същност?