Половин война

Неочаквано, един от мъртъвците се надигна и изправи, олюлявайки се на крака. Мигаше неразбиращо, сякаш току-що пробуден от дълбок сън. Оказа се Воренхолд, но Скара едва го поза. Ризницата му висеше, разкъсана, опърпана като дрипите на просяк. Щитът му висеше разпарчетосан на огънатия метален кант около лявата му ръка. Едната половина от лицето му беше одрана и окървавена, а ухото му липсваше. Дясната му ръка беше откъсната от лакътя. Той напипа рога на колана си, вдигна го, сякаш щеше да го надуе, но видя, че върхът му е счупен.

— Какво стана? — смотолеви той.

— Смърт дойде за теб, ето какво. — Горм постави ръка на рамото му, свали го на колене и с един замах на меча си отсече главата му.

— Къде е Йълинг? — прошепна Скара и тръгна, залитайки между труповете. Богове, не можеше да ги различи един от друг. Горди допреди миг воини, а сега непотребни изрезки и черва на касапския дръвник. Може би трябваше да ликува от победата си, но в момента изпитваше само ужас.

— Това е краят на света — прошепна тя. Или поне краят на света такъв, какъвто го познаваше. Силното доскоро вече не беше силно. Сигурното доскоро сега беше обвито в мъглата на несигурност и съмнение.

— Внимавай, кралице моя — мърмореше някъде зад нея Рейт, но Скара не му обърна внимание.

Откри тялото на Яркия Йълинг, сбутано между труповете, с разперени настрани ръце, с един прегънат под тялото му крак и почерняла от кръв ризница.

Скара пристъпи колебливо към него. Видя гладките му бузи, с белега на едната от меча на Удил.

Приближи още, заинтригувана и ужасена ведно. Плътните му устни бяха извити в обичайната миловидна усмивка, дори в смъртта.

Наведе се над него. Погледна в празните му очи, същите, които я преследваха в сънищата ѝ от онази нощ в Гората. Нощта, в която се закле да му отмъсти.

Потрепна ли скулата му?

Очите на Йълинг се стрелнаха към нея и Скара ахна от изненада, когато ръката му се вкопчи в ризницата ѝ и я придърпа надолу. Ухото ѝ бе долепено до лицето му. Тя чу дрезгавото му дишане. Но не беше просто дъх в ухото ѝ. Думи също. А думите са оръжие.

Ръката ѝ беше върху дръжката на кинжала в колана ѝ. Можеше да го изпрати през Последната врата с едно движение на китката. Колко пъти бе мечтала точно за това. Но си спомни думите на дядо си. „Бъди милостива към враговете си. Не заради тях, а заради себе си.“

Скара чу ръмженето на Рейт и видя сянката му да надвисва върху нея и Йълинг. Протегна ръка назад, разпери пръсти и го спря. Ръката на Йълинг пусна ризницата ѝ и тя вдигна глава и погледна опръсканото му с кръв лице.

Той притисна леко в дланта ѝ нещо. Кожена кесийка, а в нея сгънати листчета хартия, точно като тези, които майка Кайър изваждаше от ноктите на орлите, изпратени от баба Вексен.

Скара се надвеси над Йълинг. Страхът ѝ си беше отишъл, а с него и омразата. Хвана едната му ръка, подпъхна длан под тила му и повдигна леко главата му.

— Кажи ми името — прошепна тя, извърна глава и долепи ухо до устните му. Достатъчно близо, за да чуе последния му дъх. И последната изречена от него дума.

Мъртвите

Това беше знаменателно събитие.

Много от знатните гетландци, които не бяха тръгнали на война, щяха да са ядосани, че крал Удил щеше да бъде погребан в Бейлова крепост, лишавайки ги така от възможността да получат признание за важността си като удостоят с присъствието си такова важно събитие, което остава дълго в спомените на хората.

Но Лейтлин процеди през стиснати зъби, че „Гневът им е прах на вятъра за нея“. Смъртта на съпруга ѝ я направи кралица регент на стисналия полите ѝ принц Друин и сега властта ѝ беше по-голяма от всякога преди. Трън Бату гледаше иззад рамото ѝ с такава ненавист и гняв в очите, че само най-смелите се осмеляваха да срещнат погледа ѝ. Веднъж изречена, думата на Лейтлин беше закон.

От друга страна, нямаше недостиг от знаменити фигури, удостоили с присъствието си погребението на Железния крал.

Младата кралица Скара от Тровенланд беше там, доскоро окаян бежанец от собствената си страна, а сега почитана и известна навред с куража си, състраданието и най-вече, острия ѝ ум. Белокосият ѝ телохранител стоеше и гледаше зорко иззад трона ѝ.

Там беше и Гром-гил-Горм, Трошача на мечове и Правяч на сираци. Веригата му от топките на дръжките от мечовете на победени противници беше по-дълга от всякога. Страховитият му пастор, майка Скаер, гледаше мрачно иззад рамото му.

Там беше магьосницата Скифър, избила за една сутрин повече мъже, отколкото крал Удил в целия си, пълен с кървави битки, живот. Седеше кръстосала крака, нахлупила ниско качулката на парцаливото си наметало и гадаеше по известни само нея поличби в прахта по земята.

Там беше и Свидур, върховната жрица на шенд, с окачена на кожна връв през врата ѝ зелена, елфическа плочка. Оказа се, че навремето отец Ярви поискал правото на гостоприемство край лагерния ѝ огън и успял да я убеди да сключи съюз с баба Вексен и после, когато той поиска това от нея, да го наруши и се обърне срещу нея.