Половин война

Там, разбира се, беше и всеизвестният с лукавост и остър ум пастор на Гетланд, мъжът донесъл елфически реликви от руините на Строком, с помощта на които бе унищожена армията на Върховния крал и животът из земите около Разбито море променен завинаги.

Чиракът му също беше там. Облечен с прекалено тънко за времето палто, той седеше, премръзнал и унил, брулен от морския бриз, замислен за това, че не му е мястото тук.

Кралският кораб, най-красивия съд в пренаселеното пристанище на Бейлова крепост, с двайсет и четири гребла от всяка страна, бе изтеглен на брега от удостоените с честта за това воини. Килът му изстърга в каменната настилка на вътрешния двор на крепостта. Същият дракар, с който крал Удил прекосил Разбито море при славното си нападение над Островите. Същият, който толкова много пъти се бе завръщал триумфално, нагазил дълбоко от тежестта на пленените роби и плячка.

Тялото на крал Удил бе положено на палубата му, увито в плененото знаме на Яркия Йълинг. Около мъртвото му тяло бяха струпани приношения, подредени така, както Бриньолф молитвоплетецът беше преценил, че най-много ще се харесат на боговете.

Рълф постави стрела до тялото на Удил и Кол забеляза, че едва сдържаше сълзите си.

— От нищо, пак в нищо — прошепна пресипнало той.

Отец Ярви постави сакатата си ръка на рамото на възрастния кормчия:

— Но какво пътешествие беше това.

Кралица Лейтлин зави раменете на мъртвия крал с кожено наметало и помогна на малкия принц Друин да вмъкне в ръката му украсен със скъпоценни камъни бокал. После постави ръка на гърдите на съпруга си и остана така, стиснала здраво зъби, докато отец Ярви не се надвеси над нея и не прошепна „Майко?“ в ухото ѝ.

Без да каже дума, кралицата се изправи и поведе опечалените към очакващите ги столове. Вятърът люлееше изтормозената трева на бойното поле, или по-скоро полето, станало свидетел на клане, и я оплиташе в краката им.

Три дузини пленени в битката коне бяха поведени към кораба. Копитата им зачаткаха по дъсчения трап до палубата, където един по един бяха заклани, за да измие кръвта им дървото. Така, според всеобщото мнение, Смърт щеше да отдаде дължимото уважение на Удил, превеждайки го през прага на Последната врата.

— Мъртвите ще тръпнат при вестта за пристигането му — промърмори Трошача на мечове, подсмръкна и Кол видя по една от обветрените му скули да се стича сълза.

— Защо плачеш? — попита го Скара.

— Преминаването на заклет враг през прага на Последната врата е толкова тъжно събитие, колкото и това на скъп приятел. За мен Удил беше и двете.

Отец Ярви помогна на младия крал Друин да допре факла до напоените с катран подпалки. Пламъците облизаха борда и миг по-късно обгърнаха целия кораб. Откъм нареденото в широк полукръг около кораба множество от воини се разнесе тъжен вопъл. Те разказаха истории за дързостта и смелостта на Удил, пяха тъжни песни за множеството му успехи в битка, говориха как никога повече няма да се роди друг с такива умения с меча.

Наследникът му, ненавършил и три зими, се губеше в големия трон и клатеше крака под седалището му. Мечът, изкован от Рин и носен от баща му, лежеше напряко на коленете му. Вирнал гордо брадичка, Друин поглеждаше един по един всеки от върволицата воини, застанал пред него да изкаже съжалението си за загубата на баща му, да му се закълне във вярност и поднесе погребален дар — най-често пленена от победените воини на Върховния крал вещ. Той поздрави всеки от застаналите пред него и яде толкова много сладки, дадени му от майка му, че накрая устата му беше цялата омазана с мед.

Отец Ярви сведе поглед настрани към него:

— На две и половина зими, а се справя с дълга си с повече финес, отколкото аз някога успях.

— Може би. — Лейтлин разроши бледорусата коса на Друин. — Може и да седи както подобава, изправен на трона, но не е дал такава клетва като твоята.

— Не се налага. — Ярви разкърши челюст и се обърна отново към огъня. — Моята още обвързва всички ни.

Седяха на столовете, в пълно мълчание, премръзнали, чак докато баща Луна и децата му, звездите, не се показаха на небето. Пламъците от горящия кораб, горящите дарове и тялото на мъртвия крал огряваха лицата на стотиците оплаквачи. Седяха така, докато не свърши върволицата от оплаквачи и младият крал не захърка тихо в ръцете на кралица Скара. Продължиха да седят, докато огънят не се стопи до тук-там мънички огнени езици и овъгленият кил не се срина сред вихрушка от искри. Първите лъчи на зората докоснаха облаците, заблещукаха по неспокойната морска вода и птиците подеха чуруликането си в тревата.

Кралица Скара се наведе, постави ръка върху тази на кралица Лейтлин и Кол я чу да прошепва „Съжалявам“ в ухото ѝ.

— Недей. Той умря, както винаги е искал. Със стомана в ръка. Железният крал! И въпреки това… в него имаше толкова повече от просто желязо. Просто ми се искаше да… бях до него накрая. — Лейтлин се отърси от мислите си, измъкна ръката си изпод тази на Скара и изтри набързо скула. — Но аз знам истинската стойност на нещата, братовчедке, с искане нищо няма да купиш от пазара.