Половин война

Мина известно време, докато осъзнае чутото и когато най-после го направи, му се прииска да не го беше чувал. Юмрукът му стисна до болка елфическата гривна в джоба.

— Какво си… С кой?

— Какво значение има? Не става дума за него.

Кол се вторачи в нея, внезапно обзет от гняв. Това беше съвсем неочаквано. И напълно нередно. Знаеше, че няма право да се чувства така, но това само го ядоса още повече.

— Мислиш, че искам да чуя това, така ли?

Тя примига неразбиращо и на лицето ѝ се изписа смесица от вина и раздразнение.

— Надявам се, че не искаш.

— Защо тогава го направи?

Раздразнението взе надмощие.

— Направих го, защото имах нужда от това, себично копеле такова! — излая насреща му Рин. — Не всичко на този свят се върти около огромния ти талант, трудните ти избори и проклетото ти, бляскаво бъдеще. — Тя забоде пръст в гърдите си. — Аз се нуждаех от нещо, а ти избра да не бъдеш наоколо в този момент! — Тя му обърна гръб. — Никой няма да те вини, ако решиш и занапред да е така.

Ударите на чука ѝ го пропъдиха обратно нагоре по стълбите. Обратно във вътрешния двор на Бейлова крепост, при войната и дима от горящите трупове.

Копане

Гърбът го болеше. Ребрата му бяха насинени. Отдавна чупената и наскоро изгорената ръце боляха всяка със своята си болка от тежката работа. Беше изкопал пръст като за десет гроба, не откри и следа от Ракки, но продължи да копае.

През цялото това време се беше тревожил какво ще прави Ракки без него. Не се беше замислял обаче, какво щеше да прави той без брат си. Май не той беше силният от двама им.

Продължи да копае. Загребване, изхвърляне, глухият звук на потъваща в пръстта лопата и бавно трупаща се на купчини пръст. Така нямаше нужда да мисли.

— Съкровище ли търсиш?

Нечия висока фигура застана на ръба на изкопа — тъмен силует на фона на майка Слънце, с ръце на хълбоците и блещукащи златни и сребърни пръстени, вплетени в плитки и масури от едната страна на главата. Последният човек, на когото се надяваше да се натъкне. Но така става то с надеждите.

— Търся тялото на брат ми.

— Каква полза от това?

— За мен има. — Той изхвърли поредната лопата пръст и буците се пръснаха в ботушите ѝ, но Трън Бату не беше от хората, които се плашат от малко мръсотия.

— Никога няма да го намериш. Но да кажем, че успееш, после какво?

— Ще му направя клада, както му е редът, ще го изгоря на нея и ще го заровя както подобава.

— Кралица Скара мисли да погребе Яркия Йълинг както му е редът. Казва, че човек трябвало да бъде щедър и милостив, дори към враговете си.

— И?

— Превих на две меча му и го зарових в земята. Трупа му накълцах на парчета и оставих на враните. Мисля, че повече щедрост от това не му се полага.

Рейт преглътна тежко:

— Аз предпочитам да не мисля за това на кого какво се полага.

— От мъртвите няма полза, момче. — Трън запуши една ноздра и се изсекна шумно през другата. — Полза има само от живите. Утре тръгвам към Скекенхаус. Да си взема отплатата от Върховния крал за смъртта на съпруга ми.

— Какво ще искаш в отплата.

— Главата му, като начало! — кресна тя и от злобно изкривените ѝ устни пръсна слюнка.

Ако трябваше да бъде честен, гневът ѝ малко го плашеше. Ако трябваше да бъде честен, намираше го за доста вълнуващ.

Напомняше му за него самия, навремето. Напомняше му за простите времена, когато знаеше кой е. Когато знаеше кои са враговете му и всичко, което искаше от този свят, бе да ги убие.

— Мислех си, че може би ще искаш да дойдеш с мен.

— Не мислех, че ме харесваш толкова.

— Мисля, че си проклето малко копеленце. — Тя подритна с върха на ботуша си един камък и той се изтърколи в изкопа. — Точно такива хора ми трябват.

Рейт прокара език по устните си. Усети старият пламък да се разпалва в гърдите му. Сякаш Трън беше огнивото, а той сухият прахан.

Беше права. Ракки е мъртъв и от всичкото това копане нямаше полза.

Рейт заби здраво лопатата в земята.

— Идвам с теб.

Скара беше променена. Или по-скоро беше започнала да се променя малко по малко, но той не го беше забелязал до този момент.

Беше свалила ризницата и приликата ѝ с Ашенлир от картината зад нея вече не беше толкова осезаема. Но кинжалът все още висеше на колана ѝ, а на ръката ѝ все още блестеше гривната с огненочервения скъпоценен камък, носена някога в битка от самия Бейл Строителя. Беше задържала и направения от Рин меч, но сега, вместо Рейт, го държеше коленичило до нея момче от една от изгорените ферми край крепостта.

Същинска кралица, с мъдри съветници до себе си. Синия Дженър не беше изгубил небрежната си, отпусната стойка на закоравял морски разбойник, но бе подстригал косата и брадата си, беше се сдобил с хубаво наметало с яка от животинска кожа с дълъг косъм на раменете, а на гърдите му лъщеше златна верига. Майка Ауд се беше стопила откъм тегло, но компенсираше това с натрупано достойнство. На отслабналото ѝ лице се изписа неодобрение при вида на пристъпящия сконфузено в тронната зала Рейт, пъхнал под мишница отмъкнатия от мъртвия капитан шлем.